Лекокрили като като пегаси, пръстите му препускаха в упоение по чернобелите клавиши на пианото. Душата му бе полетяла, сякаш с крилете на божествената мелодия... Лееше се като звезден дъжд „Лунната соната". Нощта беше тиха, само отвреме навреме се долавяше напева на щурците... Пълната луна намигаше, озарена през прозорците... В миг пианото замлъкна, сякаш нещо бе свалило на земята волната душа на пианиста... По клавишите сновяха бързи, мълниеносни спомени, спомени за един отминал живот... Сега, вътре в сърцето му, блещукаха топлите очи на хилядите публики, възходите, паденията, добре изпълнените арии... Спомени за миналото, в което бе щастлив... Така остана, вгледан в мъничките лястовички по петолинията, плезещи се закачливо на гордо изправравения Сол-ключ. Застина!... Стенният часовник беше ударил полунощ... Мислите му танцуваха и бясно се надпреварваха коя да надделее... Божидар Стефанов гледаше безмълвно наоколо. Хлад обикаляше сега празната стая. Хлад довя и замлъкналото пиано. Навсякъде се усещаше тровещата самота, тя нахлуваше в мислите на пианиста и ги разбъркваше... Спомни си една от сцените на „Травиата", където бе играл главна роля. Случката ставаше в парижки дом, където героят му Алфредо се запознава с куртизанката Виолета. Той я заобичва с душата си, но тя отхвърля обяснението му в любов и само му дава една камелия, казвайки му, да й я върне, когато прецъфти. Тя се нуждаела от свобода, за да живее така, както е свикнала, денем и нощем, прехвърляйки се от едно удоволствие на друго... Божидар се замисли за собствения си живот, където оная негова Виолета липсваше до болезненост. Той заговори сякаш на някой невидим събеседник в празната стая. Божидар говореше с приятелката си, оная хищница Самотата:

- Обичах музиката, защото тя въодушевяваше душата ми, даваше й криле, тласкаше полета на въображението ми напред. Тя придаваше живот и веселие на всичко съществуващо. Тя въплащаваше всичко прекрасно и възвишено. Тя ме разви като личност - физически и духовно, въздействаше на естетическите ми възприятия. Музиката звучеше в ума и сърцето ми, тя построи с нравственост кула в душата ми. Тази болезнена привързаност към нея, я направи моя спътница, тя..., тя само, тя бе единствената и истинската ми любима. Сега съм на 46 години, и млад бях, но младост ли бе това, младост ли? Завърших музикалната консерватория заради любимата си... Тя ми проправи път в живота, път, в който еднакво бях сам и обичан, бях отричан и приеман, но бях себе си! Започнах работа в операта и отдаден на хилядите роли, аз откривах нещо от всеки един герой в себе си. Публиката приемаше радушно работата ни, тя долавяше със сърцето световете, които й давахме, светове на бурни любови и трагични смърти... Но тя бе благодарна, а тази нейна благодарност бе единственото, което топлеше сърцето ми в тежките мигове на падения!... Отминалата благодарност! Не ми трябваше славата, защото тя е тленна и прецъфтява... Ожених се уж по любов, но не получих същото, както и Алфредо от Виолета... Жена ми ме ревнуваше от нея, от първата ми любима... музиката. Тя не се радваше, когато очите ми горяха възбудено след поредното преставление... Един ден просто реши да затръшне вратата, завистта, че съм обичан, че мe приемат и маскиран с отворено сърце я разяждаше... Аз я обичах и я оставих да си върви. Вярвах, че тя ще завърне при мен... Беше утопия, че и тя ме бе обичала. Тя не дойде, не дойде... Сам се чувствах тогава, сам, защото не ме разбра човекът, който уж обичах! Обиколих много страни и навсякъде получавах такава топла, съкровена обич... Обичаха ме, заради самия мен, но и заради величието на изкуството, с което озарявах душите им... Но нито в Япония, нито в Германия, нито в Гърция или, в която и да било точка на света се чувствах истински пълноценен... Защото в България бяха останали истинските мигове на щастие, малкото верни, но стойностни приятели и моята кула в душата... Отдавах се до безрезервност на всичко, което обичах, но онази свещена думичка "любов" не успя запълни душата ми... Сам съм сега! Един мъж в разцвета на живота, а се чувствам някак незавършен. Едната половина на сърцето ми побира теб, моя Музико, вас Приятели, теб, моя Родино... Сега, без маска и грим, съм онзи Алфредо, онзи отхвърления от някаква сила човек... За мене сега е вече късно... Не мога да се върна при оная болна от туберколоза любов, както е сторил Алфредо... Не ми тряба такава любов, защото тя не се свири със сърцето... Всяко усещане сега е усилено в мен, затова аз вече съм направил своя избор... Сбогом! Божидар поемаше на един дъх от омайващото биле на самотата, то запрепуска по вените му... В главата и в сърцето му гореше възбуда, той за последно пееше с душата си музиката на бъдещето... Ето ти камелията, тя прецъфтя! Застина!... Пианото замръзна от хладната целувка на Самотата!

Свечеряваше се. Есенният октомврийски ден заспиваше. Само дворът още ехтеше. Звънко летяха гласовете на няколкото деца, бягащи след една топка.

Блага Ангелова погледна с нежност през прозореца на тихата класна стая и сякаш неосъзнато се усмихваше на децата. Тя бе млада жена, може би около 35 годишна. Имаше топли, добри очи, а слабото и лице бе обрамчено като с ореол от тъмнокафяви къдри. Учителската работа бе нейният живот. Всеки ученик заемаше специално място в сърцето и. Тя обичаше децата, защото те имаха чисти, неопетнени от пошлостта, души. За 12 годишната си работа с децата тя бе овладяла до съвършенство умението да ги променя, т.е. да ги кара да се стремят към висшите нравствени стойности. Те заобичваха живота повече, защото бяха водени по един от правилните пътища за остойностяването му.

На вратата и се почука едва доловимо. Тишината бе нарушена. В стаята влезе твърде дребна, възрастна, свита от тревоги женица, която водеше след себе си около 10 годишно момиченце. То имаше красиви правилни черти, но в погледа му личеше преплитането на жизненост и някакъв страх... Блага пое с любов ангажимента да снеме трудността на математическите задачи, които тормозеха немирната детска главичка...

В продължение на няколко месеци Аиша посещаваше Блага... но от нея не получаваше само помощ за задачите, тя съзираше изгубената си майка. Удивяваше я топлият начин, по който учителката я приемаше... за жалост биологичната и майка липсваше в истинския смисъл на думата. Тя бе омотана в капаните на разрушената си душа... бродеше в едни полусънни състояния в своите отвлечени светове. От време на време от вцепенението я изваждаше някой минувач, който бе нахлул уж в живота и. Да! Луда беше!

Аиша гледаше разпадането на майка си с болка... а сълзите често задавяха чистата и душа. Опората на майката липсваше. Бащата съвсем не беше известен. В трудните мигове тя имаше само баба си... Оная 65 годишна старица, която сякаш със меч воюваше в люта битка с нищетата. Сриваше стени със зъби и нокти, за да може Аиша да стане достоен човек... Мечтата и бе да преуспее в живота, да получи знания, каквито тя е не имала... Не я интересуваше, че в разцвета на новия технически XXI век, тя дори и името си не можеше да напише. Важното беше детето да е щастливо.

Бабата нямаше с какво да заплати помощта. Пък и кой ли и искаше нещо...?Топлата и благодарност беше цялата награда за добрата душа на учителката.

...

Минаха години... Блага изгуби връзката с бабата и Аиша. Не знаеше къде изчезнаха... но сърцето и искаше да знае.

Веднъж пак срещна старицата, но този път години и мъките още по-отчетливо бяха смалили бедната жена... Беше болна, изпита от нечовешка болка...

- Радвам се да те видя! - каза усмихната Блага - Къде беше изчезнала?

- Не съм добре, госпожо... Виждаш, болна съм, душата ми плаче, плаче за клетото ми детенце. Плаче за дъщеря ми.

- Какво става? Какво се е случило с тях? - с загрижена топлота попита Блага

- Дъщеря ми съвсем се омота в разрухата... Започна да ме краде, да посяга на мен и малката. Та какво имам аз за крадене? Два скъсани чорапа!!! И туй вехтото дето е на мен! Парите все не стигаха... После тя излезе един ден и вълните на Дунава я поеха... Не се завърна повече! О, о пуст живот! Малката избяга от вкъщи, плачейки. Въпреки че майка и не беше съвсем добре... тя я обичаше! Аз не можех да я утеша... не можех, а нали майката трябва да утешава децата си... Тя беше моето малко детенце... Детенце, което изгубих. Погубиха я черните пипала на порока... Очерниха невинната и душа с лъстиви обещания! - каза на един дъх със сълзи на очи бабата.

Аиша сега бе нечия изтривалка, робиня на плътта, на страстта... Младостта и бе изпивана от катранените устни на хилядите сластолюбци, които пренебрегваха семействата си за миг удолствие... Този кух свят я убиваше. Рушеше клетата и душа на хиляди малки късчета. Дрешките и накитите, с които заплащаха открадната и невинност, едва ли можеха да върнат човека в нея. Аиша не беше ли самотна? Не са ли самотни всички ония, които се поддават по принуда на порока?

- Помогнете и! Трябва, трябва да я върнете... тя е дете, дете само на 15 години... Аз я чувам как вика, вика за помощ!

Блага бе разкъсана от същата мъка, както и старицата. Огорчаваше я безизходността, в която се оглеждаха човешките души... безизходност, която предлагаше техническия XXI век.

- Ще я намерим! Ще я върнем! - каза с обещание тя

Блага уведоми полицията, с което опита да задейства откриването на Аиша... Те бяха така добри да отговорят на загрижеността и за клетото създание... Но дали вече не беше късно? Дали Аиша не беше завъртяна във въртопа на фалша и празнота...? Търсенето беше безрезултатно. Нямаше и следа от Аиша...

След известно време вестниците съобщиха за намерен труп на момиче, умряло от една последна доза... последна доза болка.

Дали това беше Аиша? Блага трябваше да разбере. Отиде да разпознае тялото... и в ужас извика, защото виждаше онази своя ученичка, която бе осмисляла немирните числа. За какво и бяха тия числа сега? Да смята парите, които щяха да изскубват от нея мръсните ръце на някой продавач на души!

Полицаят, който беше съпроводил Блага до разпознаването на тялото, и подаде едно писмо. Блага, със сълзи в очите, с раздробено сърце и стъпкани идеали, разгъваше писмото. То бе от нея. Последното и писмо...

„Не избирайте моя път...! Той ще ви отведе в бездна... която насила ще ви ограби, ще ви раздроби... Моето сърце отдавна е смляно и сега в ушите ми още отекват онези страшни думи... "Спреш ли, ще мина през теб..." Май в онзи миг някой сякаш ме смачка, направи ме съвсем нищожна... Аз потънах, задушавах се... Исках да избягам и бягах, и бягах, но той мина през мен... а по бронята на колата му, купена с парите от човешки души, остана само кръв... Не избирайте моя път!"

PS. А теб, живот, те обичах... защото в него имах стълбове... които някаква сила бутна... Сега нямам нищо!

Блага се запъти към къщи. Но можеше ли изобщо да стигне до там? В мъгливата октомврийска вечер един старчески силует се изгуби... Само вятърът довя едно приглушено стенание:

- Чувам те, дете... чувам те...

Всичко утихна в хладната октомврийска вечер.

Гайда проплака жаловито в нощта. Сякаш привикваше някого със смесицата от меки, сподавени и пискливи до острота тонове... Биляна се разбуди. Едно тревожно усещане се бе наслоило в нея през цялата нощ.

- Спи, чедо! - в просъница, гальовно я смъмри майка и.

- Мале, те ме викат. - тихичко, като че ли на себе си продума Биляна.

Всяка нощ, откакто се помнеше, девойката сънуваше един и същи сън... Как при извора на селото, един исполин с благи хрисими очи принася в жертва яре и от кожата му съшива гайда... Засвирва, и в същия миг му отговарят като вопли гласовете на хиляди други гайди, сякаш събрани от цялата българска земя, от целия народ. А после, заедно с гайдата, исполинът изчезва в пламъците на лумналия край извора огън.

След всяка среща с исполина от съня, Биляна ставаше все по-тъжна и замислена. През деня захващаше работата си мълчаливо, загледана някъде отвъд високите зидове на Странджа планина. В душата си дочуваше повика от гайдите, оня, тревожещ съзнанието, писък на викащия в беда човек.

- Мале, - обърна се тихо към майка си Биляна - ти в сънища вярваш ли?

- Сънища ли? Та те са като мътна вода... Погубват... Дядо ти Константин им вярваше. Казваше, че Бог чрез тях благославял живота на хората.

- Как, мале?

- Насочвал съзнанието към онова, което е предначертано на човека. Но дядо ти загина заради тази вяра... Изгоря клетникът... Погубиха го тези сънища...

- Мен ме викат, мале.

- Кой, чедо?

- Пламъците. - на себе си изрече девойката - Един ден ще ги последвам.

Майка и уплашено сложи ръка на челото на щерка си.

- Ти се разболяваш, чедо. Я върви си полегни. Има кой да ги мисли тези работи. Те не са за детски главици.

- Аз не съм дете, мале. И болна не съм... И дядо не е бил болен, а просветен...

- Какво говориш, чедо?

- Той е овладял огъня, та аз ли няма да мога. Огънят пречиства мислите, мале... Освобождава душата... А аз съм зазидана...

Биляна скокна и събу чехлите си.

- Скоро ще си дойда, мале. - изрече Биляна и хукна нанякъде.

Майка и гледаше след нея с тъжни очи, но се примири с мисълта, че Биляна ще надделее над пламъците.

- Татко, твоята гайда я повика, нали? Или огънят сам я избра... - питаше безгласно майката, взряна в синьото небе. - Е, нека Бог я поведе напред през отворената врата и и покаже нейното предопределение.

Биляна стигна до извора и натопи уморените си от тичане нозе в бистрата вода. Отхвърли от тялото си бялата риза и нагази във водата. Двете дълги и дебели плитки затанцуваха по млечнобялата и кожа. Биляна приличаше на самодива, сякаш не родена от човек, а сътворена от мистично дихание... Девойката се движеше леко по водната повърхност, сякаш че танцуваше... Гайди отново писнаха... Време беше да се накладе огъня...

Тревите около извора зашушнаха... От храстите до брега изприпка малка бяла козичка и Биляна се сепна от звънливото и гласче.

- Изгуби ли се? - каза меко Биляна и заилиза към брега.

Ситни капчици се плъзваха по гръдта и и по кръшния стан... Пред нея скокна момък с дълбоки тъмни очи... Плъзна бърз поглед по тялото на малката самодива и сърдито заговори на козичката, сякаш за да прикрие неудобството си пред женската голота.

- Ха, ще бягаш ли пак?

Биляна го погледна някак предизвикателно и му се усмихна. Красива беше тая девойка, а усмивката и разбиваше и камъка на парчета...

- Богдане, за тебе жени няма ли, че си хукнал след козичките? - с насмешлив тон изрече тя.

Девойката стоеше все така прекрасна в голотата си, без свян от мъжките очи...

Богдановото сърце отдавна жадуваше усмивката на тая самодива, а и Биляна трепваше, когато той се хванеше на хорото до нея по селските празници.

- Жени колкото щеш, но мен един огън ме гори... Едни очи ме изпепеляват... Очите ти, Биляно... Жаден съм...

- Пий от извора, за да загасиш жаждата си!

Гайди писнаха... Невидими ръце заудряха по опъната кожа на тъпана... Обръчите се натягаха... Лумна огън... Две тела преплитаха пламъците на своите души... Палеха и опожаряваха земята... Две дихания, слети в едно... Две сърца, биещи като едно огромно и всеопрощаващо сърце... Сякаш че двама души се раждаха отново... Бяха загубили усещането си за реалност... Утихнали бяха всякакви възприятия... чуваха само тъпана и гайдата...

- Богдане, дойде часът... Дядо ме повика... Огънят стои по средата... между небето и земята...

Биляна целуна Богдан и хукна, без да се обръща назад... Богдан гледаше след нея с топъл поглед.

- Биляно, почакай! Заедно ще преминем през жаравата...

Странджа издигаше снага величествено. Нощта бе огласяна от „Скопусът"... Разровиха жарта... Въгленчетата червенееха... Биляна танцуваше, преобразена от силата на огъня, сякаш че не бе на себе си... Пред очите и стоеше оня исполин от сънищата ? и благо я гледаше.

- Биляно, чедо! - повика я сякаш исполинът. - Само обичта стои между живота и смъртта, между тук и отвъд. Завещавам ти пламъка и... Обичай, чедо, защото обичта спасява, обединява, възражда, освобождава...

- Аз ще овладея огъня, дядо. Защото той просвещава душата...

- Чедо, нека любовта бъде пътека, по която сърцето ти ще намери своя път... Живей, обичай и не пропускай нито един миг от този живот, защото пропуснеш ли нещо, няма връщане назад...

Биляна протягаше ръка към някого... Усмихваше се полусънно, в очите и гореше топъл пламък.

- Богдане, време е... Вратата е отворена... Свободни сме...

В малката тъмна стая малкото момиченце бе коленичило до старото разкривено легло.

- Дядо, събуди се! Дядо... - каза Клара, милвайки с малката си ръчичка лицето на заспалия старец. - Оплетох кощничката за господина от Улица № 9 ... Дядо! Деденце, ей сега тичам да му я занеса...

Дядото лежеше безмълвен и само от време на време от гърдите му изхвръкваше по едно тежко стенание.

- Колко е часът? - попита тихо старецът.

- Ех, ама и ти, дядо! Ние нямаме часовник.

- Няма ме... Да ! Пък и за какво ни е часовник? Времето на бедните е ограничено...

Клара не го разбра съвсем,но се усмихна болезнено и изрече:

- Връщам се бързичко. Чакай ме!

Клара целуна стареца по челото и се затича към Улица № 9 със сивата къща,с огромната табелка, на която пишеше с големи букви името на собственика - ГОСПОДИН ЧОРТОВ.

По пътя Клара си мислеше как с парите от кошницата ще купи хляб и лекарство за болния старец.Та той бе единственият и близък човек, откакто се помнеше.

В следвоенните години бе настанал глад.Децата трябваше да помагат за прехраната на семействата си. Войната съвсем бе лишила децата от детство, а старците от право на спокойна смърт.

Зад стъклата на обеднелите им домове не надничаха вълшебни създания от красиви приказки, а гладът, мизерията и смъртта. Те се бяха превърнали в ежедневни спътници на човешкото битие. Заедно с дядо си, на мижавата светлина на свещта, в бедната стая плетяха кошници някога. Старецът се разболя и Клара сама пое прехраната им. Плетеше кошниците изкусно.

- Дядо, - казваше тя, винаги докато работеше- мога ли да напълня кошниците с добрина и да ги раздавам на хората, без да им вземам пари.

Старецът я поглеждаше с умиление и безгласно си казваше: „Ех, дете, дете, живота си бих дал, за да имаш детство!Да не се налага да плетеш тези кошници..."

Клара стигна до масивната порта на сивата къща и надигайки се на пръсти дръпна медната камбанка.Погледна табелката на портата и някак инстинктивно потръпна.

- Що за име е това? Някак демонско... - мислено се запита Клара.

През тъничкия процеп на открехната врата се подадоха голям нос и малки жълтеникаво-зелени очи.

- Какво искаш? - попита грубо притежателката на жълтите очи. - Господинът е на лов... Няма да се върне скоро...

- Донесох кошницата за господина. - каза тихичко Клара.

- Господинът ми забрани да приемам просякини. Махай се! - изсъска отровно възрастната слугиня.

- Аз не съм... просякиня. - една сълзичка блесна в детските очи. - Напълних ви кошницата с доброта, а вие я отблъсквате...

- Момиченце, за каква доброта ми говориш? Бягай далеч с твоята измислена доброта! На кого му е нужна, тя днес? Господинът презира добротата... От нея той ослепява...

Слугинята тръшна тежката врата пред лицето на детето. Клара стоеше все така неподвижна, взряна в медната камбанка. Тръгна си нажалена. Разминаваше се с невесели сиви, приведени подобия на хора. Глухо в ушите и отекваха писъците на гладните деца, биещи се за парченце хляб. Плашеха я обезличените от времето човешки очи. Оглеждаше се в тях, сякаш бяха изпразнени витрини.

- Ех, дядо, деденце! - мислеше с мъка Клара за болния старец в разнебитения и дом.

***

Клара вървеше с наведена глава и по невнимание се сблъска с млада циганка с дете на ръце. Клара я погледна, сякаш, за да се извини. Видя, че бебето бе съвсем голичко, а ноемврийския вятър жулеше немилостиво телцето му.

- И ти ли като мен? -попита тихо Клара и свали зеления шал от раменете си. -Завий бебето,че е студено.

Циганката я погледна нежно и посегна да я погали по главата. Усмихна се и белна красивата и усмивка.

- Бог да те закриля, малката! Благодаря за добрината ти. - каза с благодарност циганката.

- Научих,че днес тя не е никому потребна. -каза с тъга Клара.

- За мен добрината ти струва повече от един живот. - каза младата жена и целуна малката бяла ръчичка. - Ти ли си изплела това? Прекрасна кошница. Но за богатите...

- Защо за богатите? Твоя е. Без това богатите нямат нужда от нея, нямат нужда от усърдието на едно малко дете,от болката на възрастния човек. Ние, сме си ние, на които отварят едва-едва тежките порти на домовете си.

Циганката се бе отдалечила. Клара бе останала да говори сякаш на себе си.В ръката и някой бе оставил малко кръстче.На малка хартийка до него пишеше „Вярвай!... Някой е по-силен от тежките богаташки порти..."

Клара хукна към вкъщи, където бе оставила болния старец... Върна се развълнувана от срещата с двете жени - младата и възрастната... Сякаш на онази улица бе срещнала доброто и злото, съпричастността и апатията, живота и смъртта... Старецът не беше в къщи... Отдавна го нямаше там... Дали някой не бе ловувал, докато отсъстваше...