Вятърът спря на ъгъла и се почуди за миг – дали да продължи по улицата или да се скрие в отсрещния кестен и да изчака. Знаеше, че по това време момичето винаги минава оттук. Идваше от различни посоки, но винаги стигаше до този ъгъл, оглеждаше се в листата на кестена и вземаше едно от тях, за да й прави компания до дома. Вятърът я наблюдаваше от доста време, следеше я от покривите на къщите, а понякога даже слизаше и по-близо, за да я помилва. Обичаше да си играе с косите й, харесваше му усмивката й, чистотата около нея, но го беше страх да я заговори. За първи път той се притесняваше от някого. Ами ако не го чуе, ако не иска да разговаря с него, ако мисли, че е прекалено студен и бездушен...

Знаеше, че тя няма приятели. Не защото не искаше, а защото бе прекалено добра и всички я мислеха за глупава. А тя толкова обичаше всички, вярваше им, недопускайки, че някой може да я нарани. Дори когато я обиждаха, момичето не се сърдеше, защото какво значи една обида, ако си я пропуснал да мине край теб и тя се е загубила в облаците.

Ето защо вятърът реши, че трябва да пази това момиче – не само защото беше прекрасна, неземна, с разкошна коса и ухаеше на цветя. Не можеше тя да няма поне един приятел, с когото да си говори от време на време. Все пак и тя имаше тайни, които някой трябваше да чуе.

Докато се чудеше, момичето се зададе по улицата. Вятърът се засуети, завъртя се няколко пъти, издувайки бузи и тръгна смутено насреща й. Когато стигна до нея, изведнъж реши като начало да я покани на разходка. Помогна й да си откъсне лист от кестена и й подаде ръка. Момичето много се изненада. Досега никой никъде не я беше канил, а още по-малко й бе помагал за нещо. Обикновено се справяше сама. Ето защо се почувства поласкана и тъй като нямаше много време за размисъл, също подаде ръка, поемайки зеления лист.

И така, двамата обърнаха гръб на любопитните погледи и тръгнаха по улицата. Вятърът веднага започна да я разпитва – искаше да научи всичко за нея. От време на време разпиляваше косите й, за да й се любува, докато тя се опитваше да ги прибере. Момичето нежно му се скара, че така се разсейва и може да пропусне нещо важно, но вятърът набързо разказа една смешна история за себе си и двамата усмихнати продължиха по пътя.

След тази първа разходка всеки следващ ден вятърът я чакаше на ъгъла и двамата тръгваха нанякъде. Той знаеше толкова много и беше ходил къде ли не. Всеки ден разказваше по нещо и не му омръзваше да говори. Но не му омръзваше и да слуша, защото и той не знаеше всичко.

Когато бяха далеч от хората, двамата се гонеха или играеха на криеница. Обикновено вятърът се скриваше между клоните на някое дърво и се смееше, когато момичето познаеше къде е. Понякога събираше много, много цветя и я обсипваше с тях, когато тя най-малко очакваше.

Момичето научи много неща. Разговаряйки с нея, вятърът й бе дал всичко от себе си – и опита, и мъдростта, а даже и щастието, което хората си мислеха, че е недостижимо. Тя пак си беше добра, но вече не толкова доверчива. Тя пак обичаше хората, но вече ги познаваше по-добре. Разбра, че само някои от тях заслужават внимание, а с тези, които зад гърба й се смееха, че ходи за ръка с вятъра, беше само любезна.

Пътят се изгуби. Чувстваше се ужасно. Не можеше да повярва, че това се е случило точно на него. Той, който винаги беше толкова уверен, солиден, утъпкан, който винаги служеше като пример за сигурност и стабилност, сега се луташе и не можеше да намери правилната посока.

Всичко започна толкова обикновено. Пътят беше главен и не се съобразяваше с по-малките от него. Беше свикнал да се грижат за него, да го поддържат, да му оказват нужното внимание и уважение. Минаваше през различни места, познаваше различни хора. С годините леко надебеля, стана по-дълъг, по-солиден и по-надут.

Когато една сутрин откри, че някаква пътечка иска да го пресече, много се разсърди. Тя беше някаква си дивачка, напълно непозната за него. Всичко в нея беше толкова необичайно и разпиляно. Даже и косата й не беше сресана, а небрежно се спускаше по раменете й. Тя излизаше от гората и отново щеше да се върне там, но държеше да мине през него. Когато пътечката поиска да се запознаят, той само изсумтя и сърдито продължи напред, обръщайки й гръб. Пътечката се почувства неловко. Тя беше още толкова млада и неопитна. Разбра, че главният път се чувства важен и е с голямо самочувствие, но какво пречеше да бъде любезен с нея или поне да се запознаят. Беше малко обидена, но не се разсърди. Тя живееше в гората и още не познаваше другата част на света. Не беше виждала града, хората в него, забързаните коли, високите сгради и преплетените улици, за които само беше чувала, че са някакви далечни роднини. Понякога вятърът разказваше истории за тях, които й се струваха невероятни. Друг път довяваше непознати миризми – някои ужасни, дразнещи гърлото й, други малко по-поносими, или дотътряше по някой боклук, за да й покаже колко излишни вещи имат хората и как ги изхвърлят, където им попадне. Слънцето я съветваше никога да не напуска гората, в която се е родила, защото така ще загуби своята невинност, а луната не й позволяваше да мечтае да стане голяма, защото не искаше да бъде разочарована, както се случва с повечето пораснали.

Затова, когато срещна главния път, а това стана случайно, тя не знаеше как да се държи. В гората й беше лесно. Всички я обичаха и радвайки се на нейния смях и детски лудории й позволяваха да прави каквото си поиска. Беше свикнала на топлина и разбиране. Досега бе живяла в свят, в който нямаше завист и скрити чувства, нямаше злоба и фалшиви усмивки. Всичко беше истинско и всеки казваше това, което мисли, а не това, което другият иска да чуе.

Вярно е, че големият път беше студен и самовлюбен, но и на него непознатото му беше интересно. Пътечката си избра едно място, където стигаше до него, но така и не се реши да го пресече, въпреки че страшно й се искаше. Страхуваше се, че той ще се ръзсърди и никога няма да я пусне до себе си, а тя искаше само от време на време на време да идва при него и да гледа. Беше като едно любопитно дете.

В началото пътят бе твърде горд, за да разговаря с нея, но постепенно му стана интересно и когато нямаше никой наблизо, започна да я разпитва. Искаше да разбере какъв е всъщност животът в гората. Той бе слушал различни разговори и истории, но досега не се бе замислял над тях. Пътечката в началото се смущаваше. Не бе допускала, че на пътя ще му е приятно да разговаря с нея, но постепенно се отпусна и започна да разказва какво ли не. Големият път свикна с нея и му беше скучно, ако някой ден пропуснеше да я види. Харесваше му нейното бърборене и непринуденото й държание.

От ден на ден му ставаше все по-интересно и една сутрин, когато по него нямаше движение, а гората бе спокойна и огласена от непознати, примамливи звуци, той се шмугна между дърветата. Това бе неочаквано и за самия него. Даже и той се учуди защо го направи. Нямаше намерение да се отдалечава. Само щеше да надникне и да се върне обратно. Обаче влизайки навътре се чувстваше все по-необикновено. Всичко беше толкова интересно и той не знаеше къде да гледа по-напред. Може би този ден гората беше вълшебна или вече беше дошло време да се увери, че приказките, които нощем дърветата си разказваха, не са измислени. Той просто не беше сигурен.

Беше достатъчно светло, когато пътят разбра, че се е изгубил. Вече не можеше да се върне, защото не знаеше как, но и не беше сигурен дали иска. Започна да се лута между дърветата и даже на няколко пъти се заклещи, защото беше малко дебел и нямаше достатъчно място за него. По едно време пътят истински се уплаши. Случваше му се за първи път. Искаше да поговори с някого, а нямаше с кого. За всички той беше един натрапник. Животните бягаха от него, птиците замлъкваха, дърветата обръщаха глави, а поляните придърпваха зелените си поли.

Пътът съвсем се отчая, спря объркано и взе да се оглежда безпомощно. Точно тогава я видя. Тя тичаше, гонейки двойка птици, и си тананикаше някаква песничка. Наоколо всичко бе окъпано от утринната роса и ухаеше на свежи цветя. Пътечката не го забеляза веднага и стигна да едно поточе. Наведе се да пие вода, мокрейки едвам устните си и камъчетата около нея заподскачаха весело, подканяйки я да си поиграят. Слънчевите лъчи, които се къпеха наблизо, се усмихнаха и заблестяха вълшебно.

Пътят усети нещо странно в себе си. Някакво странно чувство се промъкваше в него. Сърцето му затуптя по-силно и той тревожно се запита дали не се влюбва. От хората беше чувал думата любов, но досега все не можеше да разбере какво означава тя. Малко се страхуваше от нея, защото беше виждал как хората се променят, когато се влюбят, а и всяко непознато чувство го тревожеше. Досега си мислеше, че е недосегаем и нищо не може да го промени. Вече не беше толкова сигурен. Гледаше пътечката и не смееше да помръдне. Страхуваше се да не я изплаши и тя да избяга. Откри, че всъщност тя е много красива. Косата й също беше прекрасна и именно това, че беше разпиляна в различни посоки й придаваше необикновено очарование. Пътят стоеше сковано и не знаеше какво да прави.

Когато пътечката го видя, беше изненадана, но й стана много приятно. Тя не попита нищо, а просто предложи да се погонят между дърветата. Не изчака пътят да отговори и хукна нагоре по хълма. На него не му остана нищо друго, освен да я последва. Малко му беше трудно, защото с годините се беше отпуснал, но положи всички усилия, за да не изостане. Когато се задъха съвсем и със съжаление си помисли, че едва ли някога ще я стигне, пътечката спря да го изчака. Близката полянка ги покани да поседнат, а един слънчев лъч се промуши между дърветата и заблестя закачливо.

Пътят беше страшно уморен, но много, много доволен. За пръв път се чувстваше свободен. Даже и не бе предполагал, че някога ще бъде толкова щастлив. Беше му неудобно да говори, защото се притесняваше от чувствата си, но попита пътечката дали е удобно да поостане при нея. Тя всъщност отдавна харесваше главния път и затова й стана много приятно. В началото и двамата не признаваха чувствата си, но всички в гората вече бяха наясно какво предстои да се случи.

Пътят вече не търсеше посоката към града. Можеше да се върне, но просто не искаше. Тук се чустваше прекрасно. Постепенно влезе във форма, леко отслабна, стана по-подвижен, по-жизнен, по-истински. Животните вече не се плашеха от него, птиците доверчиво кацаха на раменете му, дърветата започнаха да му разкават своите истории, а поляните го обсипваха с цветя и го канеха заедно с тях да се къпе в утринната роса.

Пътечката вече бе истински щастлива. До нея бе този, когото обичаше с цялото си сърце. Двамата винаги бяха заедно. Вече имаше кой да отговаря на многобройните й въпроси, с кого да споделя най-съкровените си мечти и кой да я топли, когато падне първият сняг. Разбра, че животът в града не е толкова хубав и не си заслужава да мисли за него. Всичко, от което се нуждаеше, беше до нея.

Времето вече нямаше значение. Важно беше само двамата да са заедно и да се обичат. Те бяха сигурни, че занапред ще бъде така. Не ги плашеше нито неизвестното, нито безкрая. Пътят вече не се страхуваше, защото не беше сам. Разбра, че щом пътечката е до него, всички посоки са правилни и не може да се изгуби.

Само му се искаше да каже на хората да не се страхуват от неизвестното. Да потърсят своята пътечка, каквото и да им струва това. За да си щастливи, понякога и те трябваше да жертват по нещо. Надяваше се да го разберат и да го последват, ако не всички, то поне тези, които все още търсеха някаква посока.

Тази сутрин пясъчната принцеса се събуди тъжна. Не поздрави слънцето, когато то погали с лъчи косите й. Обърна гръб на морето и то учудено прибра вълни, за да не намокри роклята й. Скара се на гларусите, които крещяха, тъпчейки пясъчните фигури, и нарочно изпрати вятъра да й търси панделка, за да не й задава въпроси. Всички мълчаливо се споглеждаха, но никой не смееше да я заговори. Разбраха, че е тъжна заради момчето, което вчера си замина. Вече бе края на лятото и всички спасители си заминаха, а то беше един от тях.

Принцесата знаеше, че този ден ще дойде, защото есента вече напомняше за себе си. Стъмняваше се все по-рано, а през нощта ставаше все по-студено. Но до последно тя се надяваше. Искаше момчето да продължи да идва, а тя да го наблюдава, скрита зад дюните, и да му прави номера. Обикновено заряваше някоя негова вещ в пясъка и когато той не си я откриеше, я отнасяше в своя замък. Вечер я слагаше до сърцето си и започваше да мечтае.

Някога бе чела приказки за добри феи, за вълшебни целувки, за чудеса, които са се случвали някъде, и тайно се надяваше някой ден да се случат и на нея. Беше толкова близо до момчето, а то не можеше да я види. Понякога се гушеше в ръцете му или нежно обгръщайки тялото му, го топлеше, а друг път целия го обсипваше със своите песъчинки. Момчето усещаше, че има нещо тайнствено около него, но така и не разбра истината. Просто наблизо имаше много момичета – весели и безгрижни, на които всъщност им беше още рано да се влюбят истински.

Пясъчната принцеса все се надяваше някоя вечер момчето да дойде само на брега, да седне на пясъка и точно тогава тя да го заговори. Можеше да му разкаже хиляди морски истории, истории за влюбени, които се срещаха на брега, или просто да говори за себе си. Всички обитатели на морския бряг я познаваха и обичаха, защо да не може и едно земно момче да се влюби в нея?

Това така и не се случи. Ако момчето идваше нощем, беше винаги с компания, която се веселеше и лудуваше на плажа. През тези нощи принцесата неутешимо плачеше. От очите й падаха малки перлички, съвършени като любовта й, които сутрин хората събираха, мислейки че са от мидите.

Точно когато принцесата бе готова отново да заплаче, вятърът се върна, носейки й панделка. Беше довел и още някого като го криеше зад гърба си. Принцесата не повярва на очите си и всички песъчинки в нея настръхнаха. С вятъра бе дошъл и принца от другия бряг. Докато тя бе гледала земното момче, по нея бе въздишал истински пясъчен мъж – красив и благороден. Той й подаде букет от водорасли, набран специално за нея, и й каза, че няма смисъл да разпилява приказните си мечти по земните хора, защото те не могат да обичат истински или може би се страхуват от чувствата си. Тогава попита дали ще е удобно понякога двамата да ходят на разходка по брега или от време на време да плуват заедно към морското дъно, където винаги е много красиво и забавно.

Пясъчната принцеса се учуди как може да е била толкова наивна досега. Може би слънцето е блестяло прекалено силно и тя е била заслепена за обикновените неща около нея или пък морето не е било достатъчно студено, за да охлади глупавите й мечти. Как досега не е усетила, че някой може да обича и нея, а от съжаление към себе си е пропуснала толкова хубави мигове?

Пясъчният принц я успокои, че ще имат достатъчно време да се опознаят, да научат всичко както един за друг, така и за живота около тях.

Най-накрая принцесата се усмихна, сложи панделката в косите си и уверено подаде ръка на принца. Двамата се погледнаха и тръгнаха по пътя на мечтите, където винаги можеш да срещнеш щастието, стига да не се страхуваш от него.