Постла черджето под синята слива и приседна. Извади с треперещи пръсти от торбата резен хляб, стрък праз и онази сланина. Разгърна вестника, отвори малкото ножче и си отряза. Купешка, бекон и викат сега.Тънка и безсолна. Комшията му я даде. Помагаха му хората, и хляб му купуваха, като затътреше сакатия си крак към хлебарницата, да не чака на опашката. И млякото му носеха до портата сутрин. Благодарен беше, не можеше вече сам. Остаря, очите му не виждаха като преди. Да имаше и с кой да се раздума... по - му е домиляло за приказка човешка. Едно време по седянките все той хортуваше а младите го слушаха, да се учат. Там загледа и мома Бойка, та му пристана. Ееееехх, времена...

Побутна изсъхнала слива с тояжката... Идваха с Бойка да ги събират, да ги сушат. И ракийца варяха от тях. И рачели правеха. Ами добитъка? Биволицата му умря лани. Коня продаде, и кокошка не можеше да завъди вече. Старило беше, старило. А имаха, много имаха. И ниви, и лозето, и голямата ябълка в дворчето... Мъчно му беше за ябълковото дръвче. От фиданче го е загледал. Варосваше го, гадинки да не полазват, кастреше го, повече плод да дава... А какво винце правеха от сочните ябълчици, и как вървеше винцето на приказка под асмата, и онова узряло козе сирене... Като дете му беше ябълчицата, като цъфнала щерка. Нямаха с Бойка дечица, не им даде Господ. Чакаха, чакаха, па накрая братовия му син взеха да гледат. От седем братя единия. Да му е леко на баща им. Нехранимайко излезе Стоенчо. Не слушаше какво му думат. Задомиха го, голяма сватба му дигнаха. Булката му - от съседното село. Кротка мома беше, работлива. Паряса я, прокуди я до година. Пропи се, златиците и продаде. И нивите продаде, и лозето. Една нивка само остана, най - яловата. И с тоя сакат крак не можеше да я работи вече. На кооперацията я даде, да не артисва земята.

Надигна се тежко. Събра черджето, подпря се на тояжката и тръгна полека към дома. Мина край ябълковите градини, загледа се. Чии ли бяха, такива гледани, хубави. Стопанина им добре ги тори, види се. Не беше вкусвал ябълка от две зими. От как Стоенчо отсече дръвчето. Искаше къщата да продава, пари му трябвали. Не даде, опъна се. А той взема брадвата и заудря. Удря, удря, отсече дръвчето, па по крака на баща си посегна. От тогава сакат ходи. За доктори на града пенсията не стигаше, в селото доктор нямаше. Една медицинска сестра само, и тя втора къща дигна. За всяка инжекция по петолевка взимаше. Така, така, накрая от болки комшията на града го закара с талигата, та му го отрязаха. Гангрена. Едно чуканче влачеше сега.

Стигна до кривата портичка и влезе. Отиде на дворчето и приседна. Затвори очи. Бойка още му се привиждаше как седи на триколчето и с малка мотичка прекопава градинката. Спомина се тя преди него. Сам го остави, но сещаше, че скоро ще си го прибере. Провлачи поглед по стряхата, по дуварите. Изсъхнали плетеници чесън висяха само. И паяжини. Няма ли жена в къщата, стопанка, и къщата умира. Сълзи запариха в старческите очи, покапаха. Изтри ги, досрамя го. После полегна на една страна на черджето.

- Дяу Станчоооооооо, дяу Станчоооооооо, там ли си?

Да идеш да се разпишеш при председатела, две щайги с хубави ябълки ти се падат от кооперацията.

Дяу Станчоооо...

Пощальончето пооткрехна вратничката и погледна.

Стареца се беше споминал.

Ееейййй гиди златни Родопи,

широки са ти полята

богати са ти горите

бистри са езерата

и са ти тежки сълзите...

Подпъди овцете надоле и се загледа подирека им. Сълзи му наляха. Горяха го вече девета годин. Не се прежалва лесно мъжко чедо. Кога бягаше подир кутрето, кога порасна, овците на паша да извежда, кога се заергенува, кога жур му вдигнаха, войник да го проводят...Войник не отиде, черна го чума тръшна.

Разплака се стареца, като дете се разплака. Пред бабата силен се показваше, таеше скритата болка. На гората разправяше, на полето, на агънцата. Едно им чедо беше. Един Славчо. Славен Славчо...

Извади от торбата увитото сиренце и лебеца. Постла месалчето на тревата, извади и два домата и си отреза. Преседаше му. Колко да не се спомине гладен ядеше. И за хатъра на бабата. Тя да е жива и здрава...

А времена беха...

Омесваше Рада прясна погача, пъстри одежди обличаше, миризлива китка откъсваше, в коси я закичаше, погачата над глава дигаше, снага си разкършваше, хем пееше, хем пристъпяше. Гласа и - над полето се стелеше, кой я чуеше, дома им идеше, хора се завихряха, гайди засвирваха...до зори. Момченцето им растеше, радост за баща и майка. По селски седянки го водеха, под цъфнали череши го люляха, от бистър извор водица носеха, да са му бистри очите. Чеиз му натъкмиха, снаха да доведе, кога порасне. Да им е се весела къщата. Една вечер по очи се сурна, припадна си. Не стана вече. Не проговори. Ръка, крак - изтръпнали, очите му ослепяха. Лежеше си така на миндера, не помръдваше. Поболя ги мъката. Свършиха се. За уроки ли не му баяха, куршун ли не ляха - не се оправи. Еее от турските села чак знахарки доведе, два деня път оди, да му изцерят момчето. Не можаха. Доктори го гледаха, разтриваха го, жълтиците на ръка им броеше - не помогнаха. Спомина се до година. Сега един гроб имаха, на него гозби готвеха. На студен камик китки кичеха.

Надигна се тежко па тръгна подир овцете. Краката му сами го водеха докъде Широка поляна. Разправяха старите, че самодиви ора играли по цели нощи. Колко оди, колко ги вика, колко ги търси, очите му да ослепят, сърцето му да вкаменят, да се свърши тая болка. Кой ги погледнел, ослепявал. Не видя самодиви. И нощно време ги тръсеше, и за запалени огньове гледаше - няма. Една заран на поляната горяли въглени намери. Огън беше горял нощеска. Те ще да са били - рече си. От тогава ден не пропускаше. Забикаляше, белким ги зърне. Дома не му се прибираше, Радка хептен се сбърка. Сън сънувала, в съня и Славчо дошел. "Майко, за мен да не плачеш вече, на гробето да не одиш, яз при вазе се връщам" - рекъл. Оттогава на портите седеше, Славча чакаше завалийката. В очите и слънце грееше, а нощем, недочакала, пак се облаци пълнеха. Жал му беше за нея. И нея ако изгуби, за какво.

Приближи се между храсталака, на поляната. Поогледа се. Никой. Отиде до местото на огъня. А там - кошница. Цялата с шумки покрита. Що ли , рече си. Някой овчар гозбата си забравил - мислеше. Избута шумките, повдигна капака. Вътре - детенце. Детенце спеше у кошницата. Румено личице на сън се смееше. Не поверва на очите си, вдигна го. Синя корделка го опасваше. Мъжко.

Заигра Мирчовото сърце, затупка, в гърдите му ще се пръсне. Забрави за овци, за чудо. Тури го у кошницата и към село забърза. По пътя чие ли е - мислеше. Кой си оставя децата по поляните - мислеше. Краката му не стъпваха, летяха. Стигна портата, влезе.

- Радке, Радке, излез да видиш какво нося, излени Радке.

- А? Мирчо?

Показа се Радка, лицето и светна. Очите му загледа - смееха се. Кошницата допря, капака отвори.

- Славчо...Славчо се върна, рекох ти аз, думах ти. Славчо се върна...

Разплака се жената, прегърна си детенце. Мирчо не издържа, гегата подхвана, овците да прибира тръгна. Майка и син на едно да остави самички. Па на самодивска поляна отиде. Златни жълтици разпръсна, момите гердани да си купят. Ничком на колене падна, молитва им изрече, че жената му пожалиха, че син му дадоха.

Прибра се при Радка весел. На заранта стана жената, бяло си платно избели, дребни ризки изтъка, терлички за Славчо оплете. Прясна погача опече, миризлива китка откъсна па си я в коси закичи. Кръщене му направи, да му е славно името.

Честито да му е.

Застудяваше и само вой на премръзнали кучета огласяваше нощем заспалото село. Подръпна перденцето и погледна - забрисваше съсляк. Зимата виеше пред прага и...

Обърса сълза с опакото на забрадката и приседна. Знаеше - беше й последна зима. Ако я изкара. От пенсийка, от тук - от там, продаде и едно дуго, посъбра пари за въглища ама нямаше кой да ги прибере под навеса и така и се овлажниха от дъжда. С количката попрекара малко на сухо и ги зави със стари чували, ама до кога щяха да я изкарат... Не можеше и печката да си пали вече, краката не я слушаха, раматизма ги дълбаеше. Едва стигаше до дворчето да подфърли лебец на Лайка, че сърцето и раздираше кога лайнеше гладна. Завалийката, беше на нейните години. Кога е мислила, че такова тегло ще тегли, само с кучката двете... Накуцвайки на една страна от болки се дотътра до старата ракла и подигна капака. Гледаше ги всеки ден - двата нови комбинезона, кадифяната престилка, полата. Уши ги лани, кога усети че края иде. И ново одяло купи от циганката къде продаваше из махалата есенно време. Да я завият с него, ако се спомине зимъска. За пет лева и едни лъскави турски чехли й даде тя, да я не погребвали със старите налъми. Сещаше, че кога умре, някоя от жените ще ги земе, сега такива се носеха, модерни, ама... И боса да я изпроводеха, все тая. Само да се куртулисаше вече. Да си видеше Стоенчо и Пинка. Че много й тежаха... много...

Преди две зими погреба щерка си. От кметството отпуснаха средства да плати на погребалното и за мрамора. А дървения кръст сама издълба, изписа именцето, датите... по - скъп и беше, се него целуваше. Душичката й, жива още, дървено кръстче носеше под ризата си... млада се спомина, не доживя унуки, не виде децата си изучени... А и те къде ли се рееха сега, самички, като лястовичето от счупеното гърне...

Усмихна се неволно. Спомни Пинка като мънинка. Все искаше приказки да слуша, и слушаше, слушаше... невръстно беше, а разбираше. А тя, на прага пред съдника, още не сваташе объркания свят.

Бръкна в сандъка и извади гоблена. Стисна го, пръстете побеляха. Беше го бродирала по Коледа, кога тръгнаха годежари из село. Стоенчо й донесе конците от града. Една книга изписа на хасето, бяла, а отгоре и с цървени букви - Щастие. За чеиза си. А една година с парите от вълната му направиха рамка, зад стъкло го опънаха, да се не цапа. От сълзи не видеше, след опелото на Стоенчо, та го събори и се разби. После го прибра. Искаше да каже на кметицата кога я погребват, да го турат до нея. Армаган. Прибра го на дъното и затвори полека капака.

Занизаха се студени дни, нощно време се увиваше с чергата, да не премръзне. Едва намираше силици да се надигне да тури залък в уста. На гробето не одеше вече, далече беше. И помени не правеше, а наближаваха, дни не останаха. Щеше да свари малко житце и да раздаде, ако някой се сетеше да я нагледа. Еее, оня ден комшийското момче към гробищата беше тръгнало с талигата да прелее баба си, та прати по него шише вода и една саксийка менекше, че в градината сланата попари китките. И това цвете нямаше да изкара, ама... ако се сетеше да запали две свещички под керемидата, щяха да го топлят. Па и на завет, можеше да не измръзне. Хабер не дойде. Сигур тъй беше сторил...

Отиде до килера и взема метлата. Напръска малко водица и помете в къщи. За двора сили нямаше. Поля китките и занесе на Лайка къшей хляб. Кученцето заскимтя като я съгледа, погали го по главицата и се прибра. Имаше в избата полвин шише вино, останало от погребените на Пинка. Сипа малко в едно канче, откъсна китка мушкато и се качи в одаята. Приседна, запали свещичка, потопи моловката във виното и притихна... Молитви не помнеше вече, не знаеше. Нявга в черковата тя учеше дечурлигата да се молят, а сега... Отправи очи нагоре... през паяжините санки Богородичка и се усмихна. Усмихна и се и тя.

И се спомина.

Хубава беше Гюровата щерка, писана.Страните и - червен здравец, очите и - църни маслини.Па кога запееше, бедно му сърце рипаше в гърдите, пръскаше го.Е тогава подхващаше каишката на маймунека, гъдулката, и тръгваше по къщите и дворовете.Много села беше обходил, много земи.Много свят видя, ама сърцето му все към нейната махла го водеше.Да я зърне на чардака коси да разресва, да чуе песнята и.По седянките вечер за нея гледаше, между булките на кладенеца нея търсеше.

Бедно момче беше.Майка му болна, стара.До корубата на края на селото в малка колиба живееха.И покъщина нямаха.Пожар подпали дома им, нищичко не остана.От добри хора два юргана събраха, някоя паница и една стара печка да ги грее зимата.От тук, от там някой картоф, царевица, чепка грозде.Така я караха двамата с майчицата му.Стария циганин от тяхното село му остави маймунека.Още дете беше, кога обикаляше след него по къщите, та накрая и него научи на гъдулка да свири.И захванаха по селата...Някой пари дребни им фърляше, друг сирене ги гощаваше.А той сбираше в една торбичка на майка си да носи.Тежки бяха песните му.Сърцето му свиваха.Една имаше, нивга я не запя вече.А маймунчето на всяка подскачаше.И на весела, и на мъчна.В едно село го биха.Пребиха го.А искаше само думите му да чуят.Събраха се дребни дечица, майките, бабите им.Засвири на гъдулката.Едното дете ябълка рупкаше.Посегна Манчо да му я дръпне, одра му ръчицата.Скочи стопанина, зарита маймунчето, зарита и него.Друг с тояга го погна.Едва се измъкна през портите та побегна.От тогава и страх го гонеше, и мерака му погасна.Остави гъдулката.Работа потърси, не го наемаха.Зимно време дворовете им ринеше само, та по някой комат хляб му подхвърляха.Недохранен, недоспал.Майка му болна легна от мъка.Цялата зима.Тегло.

От как видя Гюрова Яна, чудо стана.Заигра сърцето му, спомни си песните.Обърса праха на гъдулката, засвири.Друго свиреше, песните му сами се пееха.Взеха да го викат по сватби, по кръщенета.И на седянки ходеше вечерно време, и по мегдана, кога се празник зададе.Тачеха го хората в това село.Весело му беше на душата, че лична Яна го слуша.Не искаше друго, само засмяна да я вижда.Тя слънце му беше.Грееше му в малката колибка кога морна снага полагаше.Радваше се, кога Яна на хорото се хванеше.Очи не сваляше от нея.Погледнеше ли го, очи свеждаше.Като малко птиченце пърхаше сърчицето му.И майка му се дигна, болката и отмина, като го гледаше такъв засмян, весел.

Често сам беше, обикаляше чукурите и канарите, слизаше и до реката, риба да лови, песни да мисли.И все за хубост, все за любов, за млади девици ги мислеше.

Една вечер до късно остана.Нова хубавина беше измислил, утре на Яна да я засвири.Тъкмо гъдулката надигна и от шубраките стъпки дочу.Ослуша се, замръзна.Глъч се понесе, момински глас раздра небето.Скочи той, забърза, побягна към гласовете.Късно пристигна, нехранимайковците избягаха.Една мома само в реката се видеше.Скочи да я спасява, удавена беше.Издърпа я на брега.Разчисти шумките и боклуците от лицето и.Погледна я.Сърцето му спря.Неговата Яна беше.Топла още, хубава.Прегърна я и зарида."Стани мари Яно, стани, при стари знахарки да та заведа, болката да ти изцерят..."

Надигна се тежко.Прегърна девойката, на ръце я понесе.По камънаци и чукари, до най - високия връх я занесе.На камък я положи, бялата риза да и изсъхне, слънцето да я погали.После донесе гъдулката.Тежка му беше, много тежка.Седна до нея и и засвири.Най - хубавата си песен засвири.Свиреше и нареждаше.Нареждаше и плачеше.Сълзите ризата му намокриха.После с ръце гроб изкопа.Положи Яна в него.Завърза с пояса си два клона напречно, кръст и стори.Целуна кръста, после Яна по чело целуна.И в реката се хвърли.