Има едно момиче, което не знае какво е Любов, живее си обикновен живот, без да се замисля какъв е смисълът на Живота, какъв е смисълът на нейния живот. Не изпитва нужда да си задава тези въпроси, затова и не търси отговорите им. Животът си тече ден след ден, а на момичето нищо не му прави впечатление, нищо не привлича погледа му, а и нищо не го радва.

Но една сутрин, събуждайки се, момичето чува глас да й говори:

- Здравей, сънливке!

Момичето се озърта наоколо, но не вижда никого, разтърква очите си, но пак не съзира нищо. Гласът заговаря пак:

- Здравей, не ме ли чуваш?

- Здравей - отговаря момичето - чувам те, но не мога да те видя.

- Мен не можеш да ме видиш, а можеш само да ме усетиш. Аз съм Любовта и реших, че вече е време да ти се представя. Мисля, че след срещата ни няма да си вече същата.

- Защо мислиш така? Какво би се променило?

- Ще разбереш сама.

- И как ще разбера?

Но гласът не отговаря. Момичето става от леглото. Денят й продължава да се развива както обикновено, с ежедневните си задачи.

Излизайки от вкъщи, момичето се сблъсква на стълбите с непознат младеж. Очите му заковават погледа й върху себе си. Тя не може да откъсне своите от тях. Изведнъж усеща някакво странно чувство, нещо, което не е усещала досега. В следващия момент тя чува отново гласа от сутринта:

- Е, сега вече знаеш коя съм аз. Ще разбереш и какво съм имала предвид. Но и ще трябва да ме пазиш, защото аз съм лесно ранима. Силни и остри думи могат да ме разкъсат, много съм чувствителна. Трябва да ме носиш дълбоко в сърцето си и да ме предпазваш, да ме защитаваш, да се бориш за мен.

- Но от какво да те пазя?

Гласът вече не отговаря, тя няма да го чуе повече в живота си. Но от този ден нататък тя наистина вече не е същата. Сякаш прогледна за света и за всичко, което я заобикаля. Вече забелязва колко е красиво слънцето, когато изгрява и когато залязва; колко са красиви дърветата, когато разцъфват и когато са покрити със сняг; колко хубаво пеят птичките; колко са красиви дъждовните капчици; открива, че светът е уникално неповторим. От този ден нататък тя прави и невъзможното, за да усеща това чувство, което изпитва, когато се събужда до онзи младеж, с когото се сблъскаха на стълбите...

Име... Кому е нужно име? Аз нямам име. Не, всъщност имам - АЗ! Аз знам коя съм, без да има нужда да се назовавам. Но не се разкривам на всеки, а само на теб, съмишленико. Усещаш ме, нали? Така, както аз те усещам. И те усещам, защото и ти нямаш име. Ако имаше такова, щеше да си различен и не бих могла да те почувствам. Да, аз те чувствам, чувствам и себе си. А какво точно чувствам ли? Нещо, което не би могло да бъде описано с думи, защото те не биха били достатъчни. Да се оставиш на това чувство, да му се отдадеш, да го провокираш дори...

Една ръка... идва към мен, протяга се и ми разказва историята си, дори моята история- една история без име, най-истинската и най-чувствената история. Докосва ме... оживява най-пропитата от багри и нюанси картина, картина, която дори най-добрият художник не би могъл да нарисува. Картината на допира...

Тръпка, минаваща през цялото тяло, разтърсваща го. Тръпка, която предавам и на теб, защото и ти нямаш име. Поглед - пронизващ, сковаващ, топъл, дълбоко душевен, изпълващ, проникновен и ведър - всичко, от което се нуждаем. Душа - окрилена и носеща се из въздуха, наслаждаваща се на аромата на чувствата. Душа, сливаща се с твоята безименна душа. Носят се бавно към безкрая, към всичкото, към свободата...

Един порив, пораждащ най-огромното желание за живот.

Наслада - неописуемо голяма и изгаряща отвътре. Тя се получава само и единствено от тази ръка, от тази тръпка, от този поглед, от тази душа и от този порив. Но веднъж изпитана, тя няма засита, появява се отново и отново, изискваща повече и повече, незатихваща, безименна...

Аз нямам име и не искам да имам. Имам нужда само от един допир...и знам, че само ти, безименнико, можеш да ме разбереш. Не искам да се разкривам пред носещите имена. Само ти ме усещаш, само теб те усещам, само не спирай да ме докосваш...