В лето 855, след дълги консултации и лавиране между Унията и Църковния престол в Константинопол, цар БорисІ излезе пред народа си и даде волеизявление на дълбоко обмисленото си решение.

     - Категорично, всецяло и общодържавно, всеки населяващ постоянните граници на българското царство, ще бъде принуден да приеме новата, обща за всички, религия в Христа. В Спасителя! Да бъде!

Всички досегашни малки и големи богове и вярвания на всички племенни групи, без изключение, обединени под българския меч, ще бъдат низвергнати и отдадени на забвение. Безкомпромисно! Всички! – и вдигайки ръка към небето, българският цар допълнил – Казах!

Всеки не-подчинил се, пред могъществото, всеобхватността и все-присъствието на Спасителя – ще бъде посечен!

Всеки приел радушно в сърцето си Единия Господ, ще бъде обладан и изпълнен от безкрайната му любов, доброта, все-милост и благодат.

Казах!

Борис добре знаеше за този процес, започнал по българските земи още от преди няколко века. Още със заварените по тези места траки и продължил с последствалите го заселвания на значителни маси от славяни, българи и от съпътстващите ги по-малки различни племенни групи и народности, установили се по тези земи.

Неговите разузнавачи, разпратени на юг и на запад, му бяха донесли, че тази нова завладяваща всичко по пътя си религия, би могла да стане основа за развитието и обединението на бъдещата, обща, българска народност, държава и култура.

Приемането на християнството щеше да доведе до премахването на различията между езичниците и немалкото християни в пределите на неговата България.

Премъдрият и решителен Борис, дори и за миг не бе забравял, че третирането на България като варварска държава, ограничава възможностите и в областта на международните отношения, дори във времена на мир.

Източната църква, за разлика от западната, допускаше и другите езици освен официалния общо-ромейски, при приемането на което, щеше далновидно да подсигури запазването завинаги на българската народност и самобитност. А това предопредели и окончателният му избор.

Българската църква щеше да следва обредния, канонически и административно-устройствен модел на византийската църква, назначаването на различните църковни чиновници и съответното титулуване. Но щеше да си остане българска – а не византийска.

Голямата му мъка за сега си оставаше това, че все още не успяваше да постигне отдавна мечтаното му желание, българският език да бъде признат като четвърти основен световен език. На който да се провеждат църковните служби, след латинския, гръцкия и еврейския.

Но вътре в себе си живееше с дълбоката убеденост, че това рано или късно ще се случи.

Дълбоко в себе си бе решен, че новата писменост, изрисувана от Кирила и Методия и разпространявана от техните ученици, трябваше да завладее целия славянски свят и да стане обща за народите на север - както и гръцкият бе задължителен и официален за цялата Византийска империя. Езикът обединяваше и сплотяваше стотиците народности, които я населяваха. Успехът на това начинание щеше да му осигури тотално влияние над всичките му едино-коренни земи.

От няколко години велможите му обикаляха, разясняваха и се опитваха да наложат волята на царя, убедени в съображенията и необходимостта на върховната власт.

Но новото учение се оказваше недостъпно за разбиранията на масите обикновено население – което усвояваше формата и външността на Христовото вероизповедание, но не и същността му – което означаваше категорично, че дълбоко в душата си този народ щеше да си остане завинаги езичник.

Скоро царят научил за несъгласието но отделни големи групи от хора и още по-важното, за подготвяния бунт и желанието на част от върховно привилегированите, за възвръщане на старите богове Перун и Тангра. Действие в което участвал и собствения му син, в едно с една сериозна част от великите болярство.

Тогава бащата, с мъка решил – да бъде безжалостен.

С твърда ръка, един път завинаги, въпросът за религиозното и културното обединение на народа му, трябвало да бъде разрешен. След едно поколение, вълненията и ексцесиите щяха да бъдат обвеяни със забрава, а целият народ щеше да бъде еднакво мислещ и еднакво вярващ и целокупен.

И вместо да превърне мечът си в кръст – превърнал кръстът си в меч.

Свикал болярството на пир.

По-късно, преди да ги изпрати пред портите, наредил недоволните да излязат крачка напред и заповядал да бъдат посечени. Заедно с тях и родовете им до трето коляно били съсипани и разселени по чужди земи.

Историята със своите дълбоко вековни и разностранни и понякога противоречащи си източници, ни подсказва дълбоко значимо, как сегашната българска държава се създава на Балканския полуостров, от едно немного-бройно, но войнствено племе, чийто корени се губят някъде дълбоко на изток, след степите на средна Азия, до западните склонове на Хималаите.

Тук по тази земи, то заварило многолюдните маси от славянско население и малкото останали наследници на великите и могъщи преди много векове – описани дори от Омир – траки, отдавна елинизирани и в болшинството си по това време приели християнството.

При множеството войни водени от Аспарух и особено от могъщия Крум, големи групи от християнско население, от всякакъв характер и народност, са преселвани в пределите на новосформираната и все по-утвърждаваща се славянобългарска държава. Което от своя страна, още повече увеличава броя на християните по тези земи.

Много хора са посечени заради вярата си, но тя за учудване стоически печелела все повече поддръжници и последователи.

Когато синът на Крум, Омуртаг се възцарил и поел властта, забелязал влиянието на едногова от пленниците християни, някой си Кинамон, върху своите подрастващи синове.

За да го унижи, той заповядал да го заставят да присъства и участва в едно от жертвоприношенията пред българските стари богове.

Кинамон категорично се възпротивил, като в речта си предсказал, че скоро българските богове ще отстъпят мястото си на Единия, Праведен и Вседържител единствен Бог и силата на Писанието ще възтържествува над целия нов свят.

Подразнен, великият кан Омуртаг го хвърлил в затвора за дълги години.

Когато вече възрастният Омуртаг напуснал земните простори, на мястото му се възцарил най-малкият му син Маламир.

Тогава, след дълги молби от страна на брата си Енравота, той освободил Кинамон и му го дарил като личен роб.

Не след дълго княз Енравота, под въздействието на роба, тайно приел християнството и се кръстил с името Боян.

Когато това действие стигнало до знанието на Маламир, той повикал брата си и наредил:

     - Публично да се откажеш от чуждия Бог! Нашите традиции и богове трябва да тържествуват пред света!

Княз Енравота категорично показал гнусенето си от езическите идоли и не отвърнал, а просто извикал твърдо:

     - Никой не е в състояние да ме отлъчи от любовта ми към Спасителя!

Тогава Маламир след кратко размишление наредил, Енравота да бъде посечен публично, за назидание на околните.

Енравота се изправил гордо пред стаеното множество и произнесъл пророчески думи:

     - Тази вяра, която хулиш, ще възтържествува по цялата земя и отново ще бъдат вдигнати храмове на истинския и чистия Бог, а идолите ще бъдат унищожени, сякаш никога не са съществували.

Самият ти скоро ще изгубиш властта си, без да си получил полза от своята жестокост.

Енравота бил посечен в 833 година.

Скоро след тези събития умира и Маламир. И тъй като нямал наследник, трона заел синът на другия му по-голям брат Звиница, Пресиан. Неговият син и наследник Борис, приел името Михаил и покръстил със слово и оръжие целия български народ в 865 година.

Така се изпълнило пророчеството на мъченика Енравота, приел името Боян княз български.