Евелин...

Вървеше бързо, но това не правеше походката й по-малко грациозна. Токчетата на високите й обувки припяваха с ритъма на шумния столичен булевард. Беше от жените, които нямаше как да не забележиш. Имаше сексапила на блудница и ореола на светица. А факта, че дори не го осъзнаваше, й придаваше неотразимия чар, който разпръскваше около себе си. Минавайки, някои мъже си затананикваха “Кой сега до теб заспива...”, други и сваляха шапката си с почит. Зависеше само от това, кой с какви очи я бе погледнал...

... Дразнеше се, когато съпругът й я наричаше “апетитна хапка”. Но с годините свикна. Пък и той веднага след това добавяше “Мило, та излишните килограми са ти на най-хубавото място”. И протягаше ръце към онези две възвишения, които биха главозамаяли всеки мъж. Но тя го плясваше нацупено и със звънкият си смях закачливо му прощаваше. Беше влюбен в нея. Толкова много години...

С онази дива страст, която усети още в първия миг. Видя я... И тогава чу смеха й. Като някаква птичка, такава пъстра, волна. Току що разперила криле и усетила свободата на полета. Летене... Дали това не го привлече. Все пак беше пилот, разпределен в това затънтено провинциално селце. Още първия ден се отчая. Такова едно спретнато, с чисти улички, чисти дворчета, чисти селски душици. Скука до побъркване. (Толкова различно от видната столица). Кино, кръчма... и това селско парк-че, наречено “градинката”. Събираха се вечер и играеха на “тунел”. Недоумяваше...

- Гледай! Гаджета, дето стават и за по-така работи... играят игрички. Ама, тези наистина ли са толкова задръстени, или се правят на интересни. Няма как... Трябва да се прежали човек и да провери...

Нахакано заставаше в редичката и зачакваше реда си.

- Абе, брат... Наистина ли не ни виждат!? Тези тука си се чифтосват по роднински. Я, бой по гърба... Чакай...

Вървеше тя. Колко ли сърца тръпнеха в очакване да бъдат избрани. Четеше по погледите им. Не, че му беше безразлично. Не, че и той не очакваше тази “селска чест”. Усмихна се под мустак... (Онзи мустак, дето момчетата пускаха за да пораснат по-бързо). Дали му се искаше наистина да го избере, или просто трябваше да натрие носовете на селските ергени!? Той... столичния тарикат! Чуваше сърцето си ... Туп, туп, туп! И още по-учестено, когато тя спря пред него... Туп-туп, туп-туп! (“Я се укроти малко! На теб говоря, Издайнико! Запази самообладание!”)

- Ето, избери него! – посочвайки приятеля си (“Ама, наистина ли това искам!?")...

- Избирам теб, малкия!... – (“ Мен!? И гласът й чурулика... Боже, що за птица е това!?”)

Приятелите винаги идват на помощ. И винаги в най-неподходящия момент...

- Май, излязох по-добрия търговец! Ха, ха, ха... (“Абе, не ти е много до смях! Очакваше теб да изберат!)

- Не зависи от търговеца, а от стоката!... (“Я виж ти! Имало и красиви умници! Е, сега ли трябваше да си пуснеш боята, момче! Да не вземеш да се влюбиш, ей!”...)

Изведнъж... Всичко се завъртя... Нощта слезе толкова ниско... Звездите се разпиляха... Ако не изгаряха така, можеше да ги събереш в шепи!... Но, наистина ли те горяха!? ... Летеше... Не познаваше този полет...

Евелин...

Чу името си... Малко хора я викаха само с малкото й име... Видя него, Търговеца. Наричаше го така от деня, в който пробута съпруга й. В родното й затънтено селце, в онази звездна нощ... Самият той си приписваше някакви заслуги за това. Пък може и така да беше. Толкова време мина от тогава...

А тя не се беше променила. Или мъничко, колкото да я направи още по-привлекателна. Доближи и по навик заби поглед в пищната й гръд. Но не го привличаше само това. В тази жена имаше магия. Вещица... красива вещица... Знаеше го още в мига, в който я видя. Защо му трябваше да се прави на недостъпен. Будала... си беше, и такъв си остана... Годините минаваха, а този спомен го преследваше. Не му даваше покой. Години назад... Едно затънтено селце...

- Хей, ама ти много на сериозно я вземаш! Я се отпусни, бе Мустак! Та тук сме за купона. Какви ги вършиш...

Говореше така, но не искаше да признае дори на себе си, че и той мисли за нея. Непрестанно... От тогава... Всеки миг...

- Не знам, братле... И аз не го искам! Но мисълта ми все към нея лети...

- Стига с това летене, бе човек! Утре имаме учение, тогава мисли за полети. Не я ли виждаш - хвъркато, още с жълто около устата. И винаги една педя над земята. При това няма кацане, братле. Все в полет е... Опа, и поет ще излезе от мене... Хайде...

Думите му останаха да висят във въздуха. (Като онези розови килоти на простора на баба Пенка, в които беше вторачил поглед)

Тя... носеше се ефирно във въздуха. Като видение... Бялата й рокля стигаше почти до земята, но с толкова много цепчици, които откриваха красивите й крачета. Едни такива... (Знаеше малката как да придаде повече загадъчност около себе си. Или просто й идваше отвътре)

- О, снощните! Как сте!? Търговеца, ти какво си ме зяпнал? Да не лапнеш някоя муха...

Едва сега двамата се усетиха, че устата им зееха смешно отворени. Но на другия мустака го прикриваше, та не изглеждаше толкова комично.

- Само, че се казвам...

- Добре, де! Разбрах! Снощи се запознахме. Но за мен си оставаш Търговеца. И вид такъв имаш. Изтупан, зализан, хитряга...

Не спестяваше истините на никой. Друг път това не би му харесало. Но защо сега не бе така? Даже бе щастлив от факта, че разговаря точно с него. Мразеше се за това...

- Свечерява се... – прекъсна мислите му тя – За тази вечер съм планирала лов на вещици. Ще участвате ли?

(Хайде, сега и нас ни вербува за детските си щуротии)

Но, дори не усетиха как закимаха утвърдително с глава. Мушна се между тях двамата...

- Наведете се, дългучи! Сега ще ви разясня стратегията за действие... (Боже, каква военна терминология. На тази керосин ли тече във вените?)

Зашепна им така, като че ли нещо наистина строго секретно трябваше да им предаде. Тази загадъчна тайнственост им се стори забавна...

Един немирен кичур от косата й докосна ръката му. Потръпна... Вече дори не слушаше. Само вдишваше магията на мига... С дъх на омайниче...

- Е, това е! Съгласни!?...

- Аха! – кимаха, срамувайки се да си признаят, че нищичко не бяха чули.

- Тогава да действаме! Напред!

И се запътиха така, като че ли ги чакаше да преминат гори и долини, да преплуват дълбоки реки... А всъщност от заветното място ги деляха само няколко преки. Беше усойно и затънтено... Стара плачеща върба, чешмичка с вечно течаща студена вода и полянка завита със звездно небе – придаваше известна романтика на местенцето.

Дали заради това, или просто бе решил, че достатъчно време е мълчал... (Чухме зад гърба си)

- Виждаш ли? Голямата и Малката мечка... Млечният път... Един ден искам да тръгна по него! А когато се върна, ще ти донеса най-ярката звезда и на колене ще те помоля да станеш моя жена.

(Къде пък това го измисли!? Беше се отраял нещо Мустака и изведнъж... Звезди! Пак с едни гърди пред мен излезе...)

Успя само да измънка... “И аз исках това да кажа... Но ти братле, ме изпревари!”...

Глупаво беше, но по-умно не можа и да измисли.

- Значи, звезди ще ми сваляте! Така ли? Започвайте тогава... - и тя посочи малките хвърчащи точици, осеяли цялата поляна - Който хване повече от тях, ще...

Дори не чуха какво следваше след “ще”... Като обезумели хукнаха да ловят светулки... А тя заливаше поляната със смеха си. И само ехото й пригласяше със звън на звънчета...

Ненадейно се изпречи на пътя й. В шепата си държеше светулки. Хвана една и я постави на челото й. Фенерчето освети прекрасното личице. Тя докосна косата му... Пръстчето й продължи пътя си надолу... челото му, носа... и спря на устните. Искаше му се да я целуне... Искаше го, повече от всичко... Затвори очи... И... целуна... уханието й, и... смехът... (От тогава никога не затваря очи, когато се целува)

Тя грабна светулките от шепата му и ги пръсна в косите си. Завъртя се... Все по-вихрено... Докато, самата тя не се превърна в нежен вихър...

- Летя, летя... Чуй ме, Вселено... Твоя съм... Косите й блестяха от стотиците малки светещи звездички... Бяла магия в нощта... Вещица... Малка вещица...

На другия ден, в селото се носеше мълвата, за “две нафукани столични вещици” попаднали в капана на Евелин.

Но тогава, никой не подозираше, че това бе капан... за цял живот...

“ЕВЕЛИН”...

Спря се... Не вярваше на очите си. Дишането й се учести. Значи, все пак го направи. Гледаше книгата през стъклото на отсрещната книжарница. Жена... Скала... И ръце, протегнати към небето. Душа, изгаряща за полет... Това бе Тя...

“Ще напиша книга за теб! Въпреки, че ти си приказка, която не може да бъде разказана...”

Не му стигаха само стиховете, които й посвещаваше. Искаше повече. Имаше нужда от нея. Всеки миг... Искаше да изгаря с дъха й. Да докосва не само душата й. Копнееше за нейното тяло...

А всичко започна като на шега. Един погрешно набран номер... И глас... “Дали!?”... Въпрос за начало на разговор! Озадачи я, но реши да се пошегува...

- Салвадор Дали!?...

- Моля!?...

- Нарисувай ме...

Беше от онези нейни търтееви дни, (така ги наричаше), когато не планираше нищо. Оставяше се в ръцете на Съдбата.

- Ще те нарисувам! Ако си толкова прекрасна, колкото е и гласът ти... Някой ден, в някой час...

Не се учуди, когато на другия ден й звънеше същия номер. Очакваше го... Но вече не бе номер на непознат. Приятният му глас се разля по вените й. Почувства топлината му. Защо ли толкова много я вълнува? Опитваше се да си отговори на този въпрос... Но все не успяваше...

Беше се отпуснала на дивана и гледаше в огнените зайчета по тавана, които се раждаха от пламъка на камината. Обичаше живия огън... Самата тя бе огън! Затова я привличаше до безумие морето, с неговата хладна прегръдка... И водата, която да угаси огъня в нея и да утоли жаждата й. Компенсираше го с големия вграден аквариум на стената. Екзотика, чиято прелест я успокояваше...

- Искаше да те нарисувам! Готова ли си за това!?...

- А ти?...

- На въпроса с въпрос... Много го обичам този момент!...

- Тогава никога повече не задавай въпроси! Бъди сигурен в отговорите...

- Имаш ли грамофон? (Това пък от къде му дойде на ум!)

- Да! Антика, още от баба ми... (Поизлъга, но не й се искаше да спира)

- Пусни онази плоча, която толкова много обичаш... Не бързай! Направи го бавно... Много бавно... Виж как иглата нежно я докосва... Заслушай се... В онзи невероятен звук! Направи си едно силно мартини. Запали свещта... И се наслади на звездното небе... Някъде там има някой, който те желае... Танцуваме... Да, да... онзи блус, който кара сълзите да стават на перли и да греят по лицето ти... Усещам уханието ти – на жасмин, портокал и море... Чуваш ли дрезгавия глас на Ray... И онзи нeвероятен тромпет... А саксофона, който сваля дрехите... Остави вятърът да докосва голото ти тяло, вместо мен... Звездите да галят косите ти, вместо мен... Луната да целува устните ти... Вместо мен...

Огненият език на камината се плъзна по цялото й тяло... Изпита тръпка, която не познаваше... В нея запламтя страст, която изгаряше... Любеше я безкрая... Уплаши се!

- Вместо теб!?...

- Да... Вместо мен...

- А ти какво ще правиш през това време!?

Въпросът й го извади от сладкия унес, а звънкият й смях го довърши окончателно.Това бе жената, която търсеше... И един ден щеше да я има...

Съдбата се усмихна и промълви нещичко. Ти чу ли я!? Аз не...

Евелин...

- На работа ли тръгваш? Да те закарам, или ще вземеш такси?...

Колата й бе на ремонт и имаше чувството, че е с вързани ръце. Толкова бе свикнала с нея, че изпита ужас, когато усети нехарактерния звук в двигателя й. Обичаше бързите скорости, вдигаха адреналина. И вятърът в косите й лятото, когато яхваше кабриото си...

Но сега искаше да се разходи...

Снощи Салвадор я молеше да се видят... За кой ли път! Имаше друго име, но тя така го наричаше. И отдавна бе разбрала, че не е художник, а архитект. Ако нещо го увличаше, то е поезията. Но не беше от онези нежни поети, които ронеха сълзи по измислени желания... Пишеше... и естествено, че най-хубавите му стихове бяха вдъхновени от нея. Или поне така й се струваше. Докосваха я...

- Искам да зная днес по коя улица ще вървиш! И не за да те срещна! Вече отдавна спрях да вярвам, че това някога ще се случи. А за да мина по твоите стъпки...

Тези думи кънтяха в ума й. Но не можеше да ги изгони. Стъпваше и й се струваше, че оставя следи. Следи за незавръщане, по които той ще мине.

Страхуваше се от тази среща. Не трябваше да се срещат. Винаги умът е надделявал при нея. Винаги е побеждавал чувствата...

Той имаше сериозна връзка от 5 години. Тя също... Разказа й за Нея, тя за Него... Не искаха никой да бъде наранен! Имаше много повече какво да губят, отколкото да спечелят при една евентуална среща. Дали се влюбиха наистина, или просто искаха да си подарят любов!? Понякога се питаха... Всеки сам за себе си, но не го казваха на глас... “Никога не е късно човек да направи грешка... И ако направи грешка, то поне нека е голяма” – често обичаше да се шегува той... Или просто се опитваше да я подготви за това, което можеше да се случи...

- Имам покана за честване на годишнина от рождението на любимия ми поет. Утре вечер...

Не се усети как се изплъзна от устата й. Но искаше да го сподели. Обичаха едни и същи поети, слушаха една и съща музика, харесваха едни и същи неща...

- Позволи ми да бъда и аз там...

- Не, това няма да е среща с теб, Салвадор. Ще бъда с поета, когото обичам... Вече не е между живите, но духът му ще бъде там, чрез неговите стихове...

- А моят дух ще бъде с теб... Не искам среща, Евелин. Просто ще бъдем в една зала, ще дишаме един въздух, ще слушаме заедно стиховете, които толкова много обичаме. Ти ще си там, някъде... И залата ще ухае на жасмин, портокал и море...

Заспа объркана, с мисълта за последните му думи. Когато говори сърцето й – слушаше разума. Но сега говореше сърцето... И за първи път не знаеше кого да послуша.

И тази сутрин в пощата си намери стих и червена роза. Аромат на любов и страст изпълваше стаята. Чувстваше го... Витаеше наоколо... Като призрак. Понякога протягаше ръка... и потръпваше. Усещането бе повече от истинско... Зачете се...

« Евелин...
Двоумиш ли се? Утре аз ще съм там,
на нашата среща. Може би ще съм сам!?
Ще стоя, ще те чакам... Вече знам...
Няма да бъдеш! Но аз ще съм там...
И ще мисля за теб!
И дано да вали... Да се смесват сълзите...
И дано да гърми... Да не чувам сърцето... как бие ...
и спира... как умират мечтите...
Ако все пак си там... лесно би ме познала...
Някой там ще мълчи... и ще търси със поглед -
това ли е тя... или тя... или тя...
Ще ме видиш... аз зная!
Ти отдавна ме чу!
Не... Няма да плача... за какво е това?...
Ще се смея, ще скачам...
Ще ме вземеш за друг. А някой - друг - ще
объркаш... Ще го стреляш с очи... Ще го
гледаш... във гръб... как се отдалечава...
А всъщност... (да , да!!!) аз ще бъда до теб...
Ще те докосна... сякаш неволно... Ще ти кажа
"Простете!"... И ще гледам как следваш го
другия... Ще дочувам как тупка сърцето ти...
Как ухаят косите ти...
на жасмин,
портокал
и море...»

... Отиде... От поетичната среща в спомените й остана единствено погледа, който я изпепеляваше... Горяха дрехите й... Изгаряше душата й...

Хукна... Дори високата скорост не можеше да угаси пожара, бушуващ в нея... Тогава включи телефона си... смс - «Евелин, твоето име звъни... все по-тихо... и по-тихо... Отдалечаваш се... но те виждам... виждам те... виждам те, Евелин... Виж...»

Искаше да бъде там... Да бъде с него... Да бъде негова...

Но в този миг само Вятърът я докосваше... Греховната Луна се усмихна... Звездите продължаваха да ги търсят в тишината... и да ги откриват навсякъде...

А там... В безвремието... Душите им още правят Любов...

Евелин...

- Първи април е! Няма ли да свалиш мартеницата от ръката си?

- Не съм видяла още щъркел!

Съпругът й се изсмя... Познаваше този негов смях, пълен със сарказъм и обич...

- Той, горкият щъркел, трябва да се блъсне в нея, че да го забележи!...

Наистина бе така... Професията й изискваше прекалена съсредоточеност и концентрация. И когато имаше възможност, вниманието й се разсейваше, някаква защитна реакция на мозъка й. Но само за незначителните неща...

Бяха стъпили на Атон... Света гора... Един каменен рай, откъснат от света. Съдби зад монашески решетки...

Тук щъркелът едва ли имаше шанс да се блъсне в нея, но я блъсна споменът...

... Излизаше от Университета. Пое дълбоко глътка свеж въздух и закрачи по сенчестия тротоар. Погледът й се спря на влюбена двойка в парка, които нежно се целуваха. Усмихна се... Явно, доста време вече е сама, щом една целувка привлече вниманието й.

И... Тряс! Сблъсък... Папката с лекции се разпиля по земята. Наведе се и започна да ги събира. Той също... Ръцете им се докоснаха...

- Не е ли прекалено изтъркан начин за свалка, момче!?

Беше напрегната и не можеше да сдържи гнева си. Повдигна глава... и срещна най-нежния поглед на две езерно сини очи. За миг потъна в тях... Стана й хубаво... Изчерви се...

Чак тогава видя книгите в краката си. Черни, със златист кръст по тях. Само това й оставаше – студент от Духовната семинария.

- Паднала Библия на земята, не е ли лош знак!?... Извини ме! Имах тежък ден...

- Позволете, да се извиня и аз, като Ви поканя да изпием заедно по едно кафе. Тъкмо ще Ви ободри след дългия ден...

Дали от неудобство, или искаше да поплува още малко в тези езерно сини очи!? Сега дори и не търсеше отговор... Просто прие...

Не предполагаше, че може да й е толкова забавно. Отдавна не бе се смяла така истински...

- Вие от Духовната, сте много духовити!...

И той се забавляваше...

Стана им навик. Виждаха се всеки ден. Дори по едно време се усети, че мисли за него и чака мига, в който ще се появи... Разказваше й притчи, както дядо й, когато беше малка. Доставяше й удоволствие да открива мъдростта на стареца, вселила се в това момче... Усещаше, дори че я привлича... Потръпваше, когато неволно я докосваше... Харесваше едрите и мускулести мъже, но нещо в това крехко тяло я възбуждаше... Може би мисълта, че не може никога да бъде нейн... Принадлежеше на Бог...

Изградиха доверие помежду си, което не можеше да бъде срутено с нищо. Е, освен с едно, разбира се... да тръгнат да градят любов. И двамата го знаеха, сякаш и за това не прекрачваха границата. Беше хубаво да играеш с човек, който знае правилата... Но не бива да обичаш с онази изгаряща и изпепеляващо любов – правило №1, за да продължи играта...

Когато разбраха това, неволно се прегърнаха... Силно... Като че ли изпитваха страх да не се изгубят в бетонния свят. Прегръдката скри сълзите, но им откри нови хоризонти...

В Университета й лепнаха прякор “Светицата”. Дали поради факта, че всички мераклии опираха на камък, или причината бе приятелството й с момчето от Семинарията. Ширна се слуха, че е девствена. Но тя се усмихваше загадъчно на всички отправени й шеги, и нито отрече, нито потвърди този слух... Това накара всички съвсем скоро да замълчат.

Монахът и Светицата... Разделяше ги само сънят.

Евелин... Евелин...

Крещеше той и хукна като обезумял по нея. Тъмнината го сграбчи от всякъде. Хлад прониза тялото му. И страх, че може да я изгуби...

Едва го нави да тръгнат на поход по Дефилето.

- Такава красота е! Дори не можеш да си представиш! Ще се напълнят пилешките ти гърдички с чист въздух и ще се върнем със заредени батерии. Ако те е шубе да катериш с мен скалите, ще останеш в манастира да си побъбрите с Игумена...

Това окончателно го склони.

- Винаги ще извадиш най-силния коз от ръкава си... Пеша ли!?

- Че как иначе, ще видиш цялата тази прелест, ако префучиш с кола по завоите. Хайде – и тя метна раницата на гърба си – И за теб съм приготвила една. В нея са въжетата и джунджуриите за катерене...

- С тези въжета си луда за връзване. Ама защо ли винаги и аз ти се връзвам на щуротиите! - погледна я с укор и възхищение.

Но това наистина му дойде в повече. Идеята да съкратят пътя, като минат през тунела на влака...

- Погледни колко е тесен и тъмен. Ами ако в този миг мине влакът! Няма дори къде да мръднем. Ще ни отнесе...

- Да, но шансът е едно към хиляда. А така ще спестим доста километри обикаляне на скалата. Хайде, бъзльо... Аз тръгвам... Ти стой тук и се чуди... На връщане ще те взема!

Дочу виковете му след себе си. “Нави се, значи! Къде ще ходи!?” Луташе се като обезумял в тъмното и крещеше името й. Звънкият й смях го ориентира. Сграбчи я. Не искаше да я пусне. За миг си представи живота без нея... Не можеше... Стискаше я толкова здраво в прегръдките си, че спираше дъха й. От къде се взе толкова сила в него... И нежност... Целуваше я... по косите, по очите, по нослето... Устните им се сляха... Страст изгаряше телата им... Светът се завъртя... Толкова дълго жадуваха един за друг... Толкова дълго го бяха чакали... Този пречистен грях...

Мракът изсвири тревожно... Ту-тууут...

Евелин... Евелин... Евелин...

Не спираше да мълви името й много след като влакът бе отминал. Само далечно изсвирване на локомотива напомни, че всичко това не е било сън.

Въпреки, че много често й се присънваше и бе нейният кошмар през много минали нощи. Влак... връхлитащ с бясна скорост. В последния момент винаги с един скок успяваше да се хвърли между релсите... и той префучаваше над нея. Събуждаше се цялата плувнала в пот и бълнуваща: “Успях... Отново успях...”

Сега дори и това не направи...

- Светлина, светлина... Разказвали са ми за нея... Тази светлина... Сега ще дойдат да ни вземат. Хвани се здраво за мен. Не ме пускай! Не искам да ни разделят... Никога...

Той я стискаше в прегръдките си до премаляване.

- Това е светлината в края на тунела, Щурчо... И никой няма да дойде да ни вземе. А да се измъкваме по-бързо, докато не е дошъл другия влак. Че тогава може да не ни се размине. Мърдай, какво ти става!?

- Кръв! Цялата си в кръв... Ранена си! Господи, защо я нарани!? Боли... Защо точно нея!? Не ми я отнемай, Господи...

В несвяст плъзгаше ръце по цялото й тяло. Като, че ли искаше да се увери, че е цяла... Допирът му я караше да трепери. Вече не беше същото. Никога вече нямаше да е същото! Опита се да се овладее...

- Кръвта е от носа ти, бъзльото ми! С твоите слаби капиляри... От напрежението е! Споко! Нищо ми няма... цяла, целеничка съм!... Ето!... Но пък стана супер яко! Кога иначе щеше да се осмелиш, така да ми се хвърлиш на врата...

Искаше й се той да се засмее, затова продължи...

- Но едно не ми стана ясно... Когато задрънкаха ключовете на Свети Петър, защо реши, че може да ни раздели!? Значи, ти – праведния - в Рая, аз – грешницата - в Ада...

Това прозрение наистина я развесели, но него обърка...

- За мен Рая ще е прекалено скучно местенце, Щурчо... А ти би ли дошъл с мен, дори и в Ада, за да бъдем заедно!?...

Той впи недоумяващо взор в нея. Някаква плашеща решителност имаше в погледа му. Очите му светеха със стъклен блясък. Сграбчи ръката й и започна да целува върха на пръстчетата й. Устните му бяха топли и меки...

- Искам те! Желая те от мига, в който Бог те изпречи на пътя ми! Но не и преди да станеш моя жена! Ще се откажа от всичко! Ще избягаме! На края на света... Само аз и ти... Ще бъдем щастливи заедно... до дълбоки старини... И ще разказваме на нашите внуци приказката за любовта ни... Защото Аз – това си Ти, и Ти – това съм Аз...

Той падна на колене и протегна вплетени ръце към небето... “Господи, дай ми я за жена... Искам да бъде майка на децата ми!”...

Двете сини езера преливаха. Устните му бяха напукани до кръв. Блед... беше вперил поглед в небето, като че ли наистина очакваше да чуе отговор от там...

Премаля й... Трепереше цялата. Той бе готов, а тя!?... Не бе ли това краят!?... Някакъв вътрешен глас й шептеше: “Готова ли си!? Готова ли си цял живот да се бориш с Бог за неговата обич!?...”

- Кой обичаш повече – мен или Бог!?...

Изправи се бавно... Хвана ръката й... Знаеше, че е за последно... Почувства го... Беше сбогуване...

... Птица изпляска с криле и я изтръгна от спомена... ( Дали това не бе нейния щъркел...) Погледна нагоре. От една монашеска килия я гледаха две езерно сини очи...

Едни очи... Раждащи се с изгрева... И умиращи с всеки залез... На края на света...

Евелин...

- Татко, почакай... Моля те... Мама ми чете за Малкия принц и неговата красива роза...

Търсеха спешно съпругата му, но не можеше да устои на молбата на сина си. Обичаше тази книжка. С нея заспиваше всяка нощ...

... Както и тя в детството си... Получи я като подарък за петия си рожден ден. Видя малкото пакетче на масата, до него една червена роза. Знаеше, че цветето е за майка й, затова го занесе и го постави до портрета й

Всяка година на този ден баща й изричаше думите “ Днес се изминаха толкова години, откакто мама се превърна в малка звездичка, за да ни пази и закриля. И се роди ти... Най-хубавото нещо в моя живот. Имам си звездичка на небето и ангелче на земята. Честит рожден ден, дъще...”

Дълго живя с вината, че с нейната поява на бял свят бе станала неволна “убийца” на жената, дала й живот... (Вече не! Откакто тя самата стана майка)

Гласът на баща й я извади от тези мрачни мисли.

- На тази планета всеки Малък принц намира своята красива роза, единствена в цялата Вселена... Но трябва да се научиш да можеш не само да слушаш, но и да чуваш. Не само да гледаш, но и да виждаш. Защото, “Най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.» Тази книжка ще ти помогне да намериш верния път...

Детските пръстчета я отвориха с трепет... Малко момченце със звездно наметало, вперило с възхищение очи в една червена роза. На какво ли можеше да я научи то!? Какво ли искаше да каже татко й...

След толкова години знаеше отговора... Но него вече го нямаше. Липсваше й сигурността, опората, обичта му... Въпреки че никога не й даваше готови съвети, винаги я караше сама да търси правилния път... Независимо през какви изпитания трябваше да мине, за да стигне до него. А когато това се случеше, само се усмихваше и докосваше с топла длан главицата й...

- Умничето ми...

Толкова много й липсваше, че се пресели в един виртуален свят, в който си бе внушила, че може да го намери... Интернет! Хора без лица, свят на духове... Търсеше го... И го намираше! Полудяваше ли!? Да! Когато разбра, че и виртуалния свят е свят на реални хора, със съдби, с чувства, с болка... се ужаси! Махай се, махай се... крещеше всичко в нея! И точно тогава... Прозорчето в чат-а мигащо засвети! По навик го отвори... Някой й бе изпратил една червена роза! (Кой си ти!?) и неволно написа ... “Мой Малък принце...” Така започна всичко...

... Има дни, когато ставаш и знаеш, че няма да ти върви. Ще забравиш чадъра си, някоя локва ще се измие в теб, след като през нея е прелетяла кола, кварталните кучета, уж толкова кротки, ще те ръмжат и лаят...

Има нощи, когато не искаш да свършват. Ще отвориш прозореца. Ще си сипеш мартини. Ще си пуснеш “Incognito”. Ще живееш... Чувстваш лекото докосване на вятъра, кожата ти настръхва от тънкия хлад, такситата бавно сноват за изгубени души, луната се усмихва...

Мислиш за Него. За онзи човек, на когото преди минути си казал “лека нощ” и който те е накарал да се почувстваш щастлив. Докоснал е нещо отдавна заспало в теб. Накарал е онази толкова сладка болка в сърцето да се обади и се питаш, дали е истина всичко това...

Истина е! Човек не сънува как падат звезди...

- Спри! Ще се нараниш! Ще се убиеш... Спри, лудетино... Моля те... Ако трябва, аз ще те закарам до там... Недей!...

Ръцете му, безпомощно увиснали, направиха кръст и зашепна...

- Господи, запази ми я! Пази я... от самата нея!...

Съпругът й... Защо бе толкова добър!? Защо винаги тичаше да я подкрепи, дори още преди да падне! Дразнеше я тази обсебваща загриженост! Знаеше от малка да се бори сама. Препъне ли се - сама да се изправи!...

Един-единствен готов съвет й даде баща й...

- Човекът до теб трябва да е стъпил здраво на земята, детето ми! Но никога да не прекършва твоя полет...

Парадокс! Омъжи се за пилот. Когато съпругът и виждаше зареяния поглед, често се шегуваше...

- Аз летя... Излитам! И кацам! А ти си вечно в полет... Няма ли свършване твоето гориво!?

Очите му я милваха с нежност... Защо ли я убиваше с тази тиха обич!?

Не си задаваше този въпрос до преди да го срещне... Него... Малкият принц... Преди да познае душата си в неговата... Прекарваха заедно всяка свободна минута. Често заспиваше в кабинета си до лаптопа, искаше да чува дъха му... Съпругът й влизаше, лекичко махаше слушалките, целуваше зачервените й ушенца и оставаше да я гледа дълго... Беше донякъде благодарен на това момче, нейния Малък принц... Откъсна я от мислите по загубата на баща й. Вече я чуваше все по-често да се смее... Но и плачеше... Такава си е тя... чувствена и ранима...

Чу я един ден да да му разказва по skype за семейството си, за него... Казваше, че е добър и го обича! Развълнува се... Но още повече, когато долови думите на момчето... Гласът му звучеше странно, потрепваше...

- Знаех, че не си сама, Евелин. Не може мечтите да бъдат сами. Все на някой се сбъдват... Там някъде чувам щурец... Тъжната му песен кара светлината да трепти, оставя следи, които не могат да бъдат изтрити... По тези следи ще тръгнем, ще съградим нашия дом... Там, горе във висините... Ще го пазим, както птиците пазят гнездата си... с височина... Прегърнем ли се с теб... ще полетим!...

Тя можеше да го слуша с часове... Месеци наред, дори не го бе виждала. Накрая, когато той си купи камера, сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. Ще го види... Днес!

Да! Това бе той... Нейният Малък принц! Топлите му кадифени очи, бисерната му усмивка, кожата му с цвят на какао и мляко... (с малко повече какао ;)))

- Сега вече зная, че обичам не само душата ти...

Думите и чаровната й усмивка го смутиха...

- Искам да знаеш! Отдавна исках да ти кажа...

- Не казвай нищо... Или не... Ще ми го кажеш, но когато бъда при теб... Сега...

Трескаво зарови в чантата си. Ключовете на колата издрънчаха на пода. Грабна ги... След себе си чу само молбите на съпруга й...

Не можеше да издържа повече... Нито миг... Натисна педала на колата и се устреми към магистралата. След два часа ще бъде при него. Защо толкова дълго бяха чакали този миг? Как е могла до сега да живее! Как!?... Хилядите въпроси караха да увеличи скоростта. Опасно бързо... Но нищо повече не можеше да я спре! И нямаше да я спре...

След кратко лутане стигна селцето. Старците от кръчмата с почуда изгледаха непознатото момиче и зацъкаха при вида на луксозното возило. Припряно ги попита нещо... Набързо я упътиха... Спря пред дървена портичка, зад която я гледаше с недоумение стара, съсухрена жена. Целият двор беше осеян с рози... червени, бели, жълти, розови...

- Евелин...

Позна я от многобройните снимки, закачени като икони в стаята на сина й.

- Той е вътре. В неговия свят... Където си и ти, омайна Розе... Трябваше там да си останеш!... Защо дойде!?

Не отговори... Искаше по-скоро да го види... Да го прегърне... Да хукнат по полята...

По реката... Да се катерят по дърветата... Да изкачат техния връх, от където се виждаше света като на длан!

Отвори със замах вратата. Срещнаха я същите умни, топли очи и усмивката - наниз от бели бисери... Нейният Малък принц...

Но защо седи там... Защо не изтича да я прегърне? Нима не го желае толкова силно, колкото и тя!?

Момчето натисна бутона на инвалидната си количка... и протегна ръце за прегръдка.

Тя видя собствената си сянка как се строполи на земята. Сложи глава на коленете му, завити в памучно одеяло... Не искаше да вижда сълзите й. Не трябваше да я вижда слаба...

Изправи се... Познаваше тази сила. Твърдо и решително забута инвалидната количка към вратата... Въздух, трябваше й глътка въздух... Получи го! Старата жена срещна обезумелите очи на момичето... Какво бе намислила!? Не посмя да попита... Остана така, докато се изгубиха от погледа й. Само от далечината се чуваше звънкия им смях, който се примесваше с праха от коларския път. Тичаха... Падаха, изправяха се... и пак!

Върхът! Този толкова мечтан връх! Техният връх... Свят за двама...

- Хайде, затвори очи... Мой, Малък принце... И ще полетим ...

Ев...

Трябва да е приятел. Само приятелите я наричаха така. В повечето случаи се обръщаха към нея с фамилията й, а пациентите я наричаха с обич “Докторе”. За тях тя бе и спасителен бряг, и хоризонт, в който с надежда се взираха. Боготворяха я... Съпругът й често се шегуваше “Твоите луди... Защо ли лекуваш лудостта им, като в крайна сметка... полудяват по теб! Но това вече е неизлечимо, по себе си съдя...”

... Режисьорът... Не се изненада... Все пак бе премиерата на филма му. За първи път се проявяваше и като сценарист. Дребните, хитри очички бяха скрити зад тъмни очила. Въпреки това го позна. Както в деня, когато го видя за първи път. Но от мъжът, прекрачил тогава прага на кабинета й, не бе останало и помен...

В онзи ден... Настани гъвкавото и поддържано за годините си тяло на стола срещу нея. Преметна крак върху крак, с финеса на стар буржоа. Изгледа я с премрежен поглед и самочувствие на познавач... Не една или две кандидатки за главни роли бяха минали през леглото му. Но докторката беше нещо друго. Имаше и ум в красивата й главица, което осезаемо липсваше на бившите му любовници. Не успя да задържи само за себе си, първата мисъл нахлула в главата му...

- Искам точно такава жена... И в леглото да пъшка с интелект!...

Това я развесели. Не искаше да си признае, че дори й хареса. От друг, тези думи биха й прозвучали доста вулгарно. Изречени от неговата уста, я забавляваха.Но, я изненада смущението му. Като, че ли да замаже положението, той отмести поглед към канапето под прозореца.

- Истина или мит са любовните истории, които би разказало диванчето на всяка красива психотерапевтка!?

- Добър сюжет за филм, Режисьоре... А измислица или реалност са пикантериите около всеки кастинг за главна женска роля!?...

Усмихна го умението й да излезе от създалата се ситуация. Затова реши да отговори...

- Въпреки, че ще удари по репутацията ми на отявлен Казанова, но поне за мен...

Усети фалш в думите му.

- Хайде, да не започваме разговора с лъжа. Рискуваме да сринем основите на все още неизграденото доверие между нас.

Беше добър играч. Винаги перфектно владееше правилата на играта, не рядко играеха и по неговите правила. А сега трябваше да се довери... Но как!? Като гледаше тези зелени очи... Блато, потъваш в тях... Бавно и неусетно... И безнадеждно... (Слепешката! Само така...)

Имаше нещо в нея, което те кара да останеш и да я гледаш. С нещо те предизвикваше, подканяше... и веднага след това те отхвърляше. Стресна го мисълта, че дори в представите си, не му позволяваше да я види гола. (Не, че стилния тоалет, слял се с тялото й, не беше прекрасна гледка) Ако му закриеха очите, не би могъл да я познае, прокарвайки ръка по голото й тяло. Ако е с дрехи, обаче не би я объркал. Започваха игра, в която само времето щеше да покаже кой е по-добрия...

Тръгна си с мисълта, че иска да я види отново...

На другия ден се върна, но придружен от съпругата си. От вчерашния Казанова нямаше и следа. Останали бяха само обноските, но този път отправени единствено към жена му.

Вниманието на психоложката бе привлечено от големия диамантен пръстен, който жената демонстративно тикна в лицето й, при тяхното запознанство. Личеше, че режисьорът скъпо компенсира извънбрачните си похождения. Но всичко е до време... И ето, сега трябваше да спасява брака им. Или поне това, което е останало...

- Аз съм неговата съпруга. Приятно ми е...

Жена... изгубила своята самоличност. Тя беше просто “съпругата” и най-страшното е, че това й харесваше. А може би паразитно вирееше под неговата сянка и това даваше самочувствие, което трудно можеше да бъде покрито.

Доста се бе постарала да изглежда добре. Но опита й да се направи по-млада, бе толкова несполучлив, че вместо желания ефект събуждаше единствено съжаление в околните.

Евелин отмести поглед към безизразното лице на режисьора. Плътните му устни бяха по момчешки нацупени и създаваха илюзията, че е вечно недоволен от нещо.

В следващия момент, изненадващо жената скочи и хукна към вратата. По погледа му прочете, че тези сцени са нещо, което вече не би го впечатлило. В коридора дочу кресливия й глас...

- Така ли ще ни помогне!? Като не откъсваш очи от нея... Видях те! Не отричай! Само да си посмял пак да отречеш...

Дори не се беше опомнила от случилото се, когато режисьорът се върна запъхтян в кабинета.

- Моля те, нека слезем в отсрещното кафене. Атмосферата тук подтиска жена ми. Дори мисълта, че ползваме услугите на психотерапевт я убива. Ако проведем разговора в непринудена обстановка, по приятелски... Моля те... Кажи - да!... Моля те...

Отчаянието, толкова неприсъщо за него, я трогна... Трябваше да извади най-силния си коз – “Душевадеца”. Останал от едно време, от Професорът й... “Можеш да накараш човек да извади душата си пред теб... Оглеждаш я внимателно, почистваш я с памуче и я връщаш обратно в тялото му. Душевадец си, Евелин...” И се усмихваше благо и доволно...

- Да тръгваме...

С решителна стъпка закрачиха към заведението. Хубавото време на вън за миг отнесе тревожните й мисли.

Чу изсвирване на гуми... Обърна се! Слънцето я заслепи... Не, не беше слънцето... А пронизващ режещ блясък, идващ от връхлитащата ги кола... Като, че прободе зениците й. Усети, че някой я блъсна силно в страни и успя да й изкрещи... “Пази сееееее!”...

Всичко потъна в мрак... Само приглушеното и монотонно... Ев... Ев... Ев.... нарушаваше покоя на тишината...

Евелин...

- Дръж ме на безопасно разстояние от себе си... И не казвай нищо възбуждащо!...

- Възбуждащо ли?! Като какво например!?

- О, ти знаеш... Здравей... Как си?... Навън е чудесен ден...

Звънкият й смях полепна по стените на кабинета. Отметнатият кичур от лицето й, откри поглед изпълнен със страст. Познаваше този поглед, който те приканваше и в същото време те заковаваше за пода. Но този път не бе така. Очите й гледаха очакващо... “Не ме докосвай, все още...”

Внезапно я придърпа към себе си... Неочаквано бе и за двамата. Тръпката, която премина по тялото й, я накара да осъзнае взривоопасното положение, в което се намираха... Прегръщаше я, но не бързаше да я целуне. Караше я да чака. Да копнее за допира на устните му...

- Играч си... Добър играч...

- Не! Това вече не е игра, Евелин... Отдавна не е игра...

Замаяна, дори не чуваше какво й говори... Устните му нежно докоснаха нейните.

Усещаше ръцете му по цялото си тяло... Пропълзялото по гърба й желание... Вълните, които я заливаха...

- Ев... Ев... Ев... – задъхано повтаряше той и трескаво се опитваше да разкопчае малките седефени копченца на блузката й.

Цялото й тяло излъчваше възбуда, желание да бъде целувано, милвано, обладано...

- Искам те... Искам... – Страстта му разкъса дрехите... Перлените топченца се разпиляха по земята и като топлийки се забиха в съзнанието. Погледите им се срещнаха...

... Финалните надписи и прекрасната филмова музика я върнаха към действителността. Осветление... Бурни аплодисменти, които предвещаваха небивал успех на филма. А отворения му край – реална възможност за продължение. Наистина бе играч... Караше хората да искат още и още, да го гледат отново и отново... Цялата зала аплодираше на крака... Него... Режисьорът и сценариста на филма...

Но вместо да тръгне към сцената, той се запъти към нея... Съпругата със замах се опита да му подскаже, че е объркал посоката. Но този път решението бе негово. За миг се сви още повече в собствената си черупка. Силно изгърбен, с помощта на патерица, той с мъка провличаше единия си крак... Тежката и продължителна борба за живот след инцидента, бе изпила тялото му. Едва, когато доближи, тя видя дълбоката прорезна рана, обезобразила по момчешки нацупеното му лице...

- Евелин...

При вида на жалките останки от мъжа, който в онзи ден бе спасил живота й, сърцето й заблъска силно... Направи опит да се пошегува...

- Добър сценарий, Режисьоре... Черпан направо от изворите на живота! Моите поздравления...

Жена му побърза да подаде първа ръка. Под светлините на прожекторите нещо проблесна... Пръстенът... Диамантеният пръстен... Блясъкът от колата, който я заслепи при инцидента... Всичко в онзи ден мина пред очите й... С ужас заподрежда объркващите кадри...

Само доволната усмивка на съпругата му красноречиво крещеше “Сега вече е само мой... Само и единствено ... мой...”