ЕДНА ПЪТЕКА

Една пътека с моите крачки крачи
И тихо моите стихове реди.
Прегръща ме със сенките на здрача
И плаче с мен, когато ме боли.

Пътеката която криволичи 
под кестени и кичести липи,
пътеката която ме обича
и ме очаква, щом се свечери.

Тя по-добре от всеки ме познава,
и няма с думи да ме нарани.
Въпроси неуместни не задава
изслушва ме и нежно ме теши.

Пътеката повтаря твоето име
и пято и проплаквано на глас.
Тя първа ще узнае , мой любими,
когато спра да те обичам аз.

Пътеката която криволичи 
под кестени и кичести липи,
пътеката която ме обича
и по която не минаваш ти.

ТАЗИ ЕСЕН БЕШЕ ТЪЙ КРАСИВА

Оредя липата жълтолиста,
попремина есенния взрив.
Аз се влюбих тъй - на прима-виста -
никой за това не ми е крив.

Той пък взе, че друга заобича,
огнени калинови листа,
есента тече и си изтича,
кой ли би могъл да спре това.

Моята любов е лист отронен,
тихо съхнещ в есенния ден.
Облак бял от черния догонен
скоро ще заплаче върху мен.

Птиците отдавна отлетяха,
зимата на прага ни стои.
Тъй красиви тази есен бяха
листи и дървета, и гори!

Знам, че всичко, всичко преминава,
за да дойде нова красота -
есента на зимата предава
своите изсъхнали листа.

И ще метне бялата завивка
Баба зима над света заспал,
есенна любов, така красива,
за която днес не ми е жал.

ТРЪПЧИЦА  ПОСЛЕДНА

Някой ме целуна
докато си спах. 
Можех да погледна,
но ме хвана страх:
можеше да бъде 
просто миг от сън,
можеше да бъде 
от мушица бръм,
може и случайно
да ме е допрял
със нослето-влажно
котарака бял.
Ако не погледна
ще е най-добре-
тръпчица последна
в моето сърце -
като звън от струна
и като мечта,
че целуна 
Ангел 
моята 
уста. 

ГОДИШНИНА

Докосна гълъбче с ръка,
черешов цвят я ръсна, 
а той и каза: „Стой така!”
и цвете и откъсна.

И тя неволно се засмя,
а той я запрегръща-
поръсена с черешов цвят-
като невеста съща!

А сетне пръстен и дари
от цъфнало глухарче…
Припомнихме си туй в зори
със мойто мило старче.

И нежна песен зазвуча
в годишнина от брака
и той ми каза:”Стой така!”
и аз стоя… и чакам…

ОБРАТНО ПЪТУВАНЕ

Пътувам обратно.
Обръщам Луната.
Невзрачно и мрачно навън е.
Полегнали сиви треви по нивята ,
дървета пробягват и тръни.
И къщички - някъде 
в далечината...
Тополи, тополи, тополи…
Затварям очи 
и очите ти виждам,
говорехме... боже, какво ли ?
Запомних гласа ти
и тихо се моля -
така си се моля- отколе,
а после повдигам клепачи 
и гледам-
сняг трупа по клоните голи… 

ДАЛИ ЩЕ СЕ ВЪРНЕ НА ПРЪСТИ...

Нощта, проектирана в ъгъла-
безлунна, безкръвна, без глас,
рисува с изстинало въгленче
гърба на отминала страст.

Рисува, но пръстите ледени, 
не слушат, изпускат, болят
и линии бледи, неведоми, 
с накъсани нерви кривят.

Нощта е наказана грешница
повярвала в светла мечта,
окичена с хиляди свещници,
сама угасила свещта.

Сега като сляпа рисува
гърба на отминала страст.
Дали поне мъничко чува
на утрото нежния глас?

Дали ще се върне на пръсти
когато съвсем зазори,
да галне косите ми гъсти
и сгушена в тях да поспи

ДОКОСВАНЕ

Калинка върху мъжката ти длан.
Един копнеж за споделена нежност.
Докоснах я с ръката си едва,
а тя криле разтвори и изчезна.

В коя посока хвана - невидях.
Топеше се ръката ми в дланта ти.
Ухаеше на бор и на смола.
Поляните цъфтяха.Беше лято.