В ДУПКА

Изчезва мисъл в дупка на стената
и звярът в мен отново е свободен;
къде ли бърза, някой ли го чака?
Дано не бъде пак забравен спомен!

С мълчание се реже тишината,
със крясък, който нямат гласни струни,
и вярвай ми, той стига небесата,
а не смирение и мили думи.

В една реалност, твърде изкривена,
да си свободен носи ти вина,
от скука, ежедневно променена, 
не знаеш: жив си ти или съня?

Сложете в клетка осъзнатото,
задавяте ме с вашата надежда,
изгубени сме в непознатото,
човекът само паднал мил изглежда.

Изчезва мисъл в дупка на главата,
какво ли си говорят със куршума:
дали за миналото и съдбата
или, че утре пак започва филма?

ТЯ

Тя е всичко, което желая,
носи мирис на свежи цветя,
в нея вярвам и нея мечтая,
как да имам, кажете, съня.

Тя е вечното лято и рая,
мой приятел и моя съдба,
нямам нужда от друго до края,
щом си имам във къщи дъга.

Тя запали и мене с искрата,
нека огънят див ме гори,
аз отдавна продадох душата,
две сърца във едно да тупти.

Тя е малка сълза във окото,
топъл полъх след тежкия ден,
само в нея намерих доброто,
тя е точно човекът за мен!

НЯКОЙ ДЕН

Когато всичко свърши,
какъв си бил, не струва;
щом нещо ще се скърши,
не може да векува.
На млечната пътека
съдбите се пресичат
и там личи човекът,
щом още го обичат.
Усмивките тогава
не просто ще го сгреят,
защото те не слава,
а дружба ще довеят.
И в новото начало
отново ще се видим
със младото си тяло
във бисери от миди.
Тогава ще се влеем
в потока на съдбите
и песен ще запеем
за ключа към мечтите.
И всичко вчера - лава,
ще стане вече ясно:
в морето от забрава
за всеки има място.
Отварят се очите,
но вече в друго време,
а тази със гърдите 
понечва да ни вземе.
Погалва ни, а страда,
тъй мило ни се смее
и сякаш ни познава,
сълзите щом копнее.
И пак започва всичко
от там, където свършва,
да търсим нещо лично,
което да ни връща. 

ЗИМНИ ВЕЧЕРИ

Побелели от снежните вечери,
две къщурки блещукат в нощта,
в тях аз виждам взаимно обречени
господин с госпожа Самота.

Малка улица само дели ги
с непознатото време пред тях,
сякаш казва на всяка: “Прости ми,
но направих каквото можах.”

Не обичаме нищо загубено -
грозна болест на нашия свят.
Сътворени за спомен от минало
те ще плащат, а наш е грехът.

“Просто сгради” ще кажат критиците,
“този град е създаден за нас”,
с лекота ще избият и птиците,
твърде влюбени в своя си глас.