ИЗВИСЯВАНЕ

Пуснах корени в тази земя.
Надълбоко в плътта и съм впита.
От копнежи съвсем онемя
в мен душата, преди да политне.
Мимолетно разпервам листа.
Те до болка приличат на пръсти.
Приласкавам една висота,
уморена от мойто отсъствие.
И раста, и раста, и  раста.
Няма кой да възпре този устрем.
Няма кой да ми вземе света,
аз преди да реша да го пусна.
Аз съм мост между тъмната пръст
и лазурния бряг на небето.
Крия своя  величествен ръст
в оня мускул, задвижващ сърцето.
Нека страдам. Да хапя до кръв
устни, търсещи своята песен.
Моят жребий е просто такъв,
устремен, неразбран и нелесен.
Всеки път, щом надигна глава
след поредното зверско настъпване,
пия жадно, без дъх, синева
и отново цъфтежно напъпвам.

Извисявам се. Вярвам в това.
И земята под себе си кътам.
Аз съм просто зелена трева,
окосявана хиляди пъти.

ИКОНА

Пред благия ти поглед, о, Мадоно, 
с почтение навеждам аз очи.
Прекрасна си на своята икона.
Душата ми те вижда и мълчи.
Спокойно ми е. Майчинска усмивка -
зад устните ти скрита - ме следи.
Изпила си съдбата си, горчивата
и дребни са ти моите беди.
Но нямам, Богородице, утеха.
Не зная накъде е моят път.
Не знам защо посоките ми взеха,
а ми остана само кръстопът.
Простри ръка. Посока нарисувай.
Тежи ми вече, но ще тръгна пак.
В смирение иконата целувам.
Изправям се и чакам твоя знак.

МАЙСКИ СТИХ

Пристигна май,
разцъфнал и тържествен,
възторжен, ароматен и красив.
Пристигна, очароващ и божествен.
Прегърна ме и влезе мълчалив.
Обикнах го, за кой ли път, отново.
Той винаги е бил неустоим.
От дън душата си изтръгнах слово
и сложих си надежда като грим.
Прегръдката му ме превърна в цвете.
Разцъфнах, подмладих се, полудях.
Косата ми задръжките помете.
Очите ми избухнаха от смях.
Край менe се завихриха магии.
Кръвта завря. Душата избуя.
Пристигна май.
Превърна ме в стихия.
И планове започнах да кроя.
Любовно ме докосна цветопадът.
Поръсиха ме бели чудеса.
Повярвах, че ще бъда дълго млада,
а птиците ми върнаха гласа.
Пристигна май.
Сърцето ми целуна.
Влюбчива съм и му го подарих.
Ще си го взема щом пристигне юни
и ще напиша нов, но юнски стих.

ДУМИТЕ

Понякога думите имат странно значение.
Те са родени от твоите истини.
Те са продукт на едно настроение,
Малко пресилени. Много пречистени.
Търсиш ги сякаш са късчета златни.
Сякаш светът ти от тях е зависим.
Искаш от тях да натрупаш богатство.
За да си купиш от другите смисъл.
За да общуваш, да бъдеш обичан.
Да се докоснеш до друго съзнание.
Да докажеш на някого, че си различен,
но тази различност не е разстояние.
Понякога думите просто са длани,
подадени щедро за поздрав сърдечен.
Дали са приети? Дали са разбрани?
Те тръгват на път още щом са изречени.
И заживяват по свои закони.
Не винаги тези, с които живееш.
Едни ги приемат, а други ги гонят.
Но е прекрасно когато успееш,
чрез своите думи да пипнеш душата.
Сълза да извикаш. Да грейне усмивка.
Да събудиш копнеж. Да разпъдиш мъглата.
И у някой тъгата да стане по-пивка.

МОЛИТВА ЗА СНЯГ
Мъгливата утрин 
невинно ограбва
цвета на живота в сънливия град.
Разтварят се в сиво
искрите от багри.
За нещо красиво очите тъжат.
С молитва без думи
поглеждам небето,
а то безразлично над мене тежи.
Жадувам за бяло.
Копнея за светло.
Най-белия сняг на сърцето лежи.
О, нека най-тъмният
облак разтвори
гърдите си сиви и снежният рой
да пада безкрайно 
и меко отгоре,
и дълго да трупат снежинки безброй!
Искрящи, звънтящи
и хрупкаво нежни
да ваят пейзажи от пухкав кристал.
Земята да стане
магична и снежна,
а всеки над нея - пречистен и бял.
И тихо, и леко,
безспирно и кротко
най-едрият сняг над града да вали.
Тогава да тръгна
на дълга разходка
край къщи и паркове с бели ели.
Тогава следите
след мен да рисуват
по чистото, бяло и крехко платно,
а всяка снежинка
да бъде целувка
по моето тъжно и бледо челО.
Да бъда щастлива.
Да скърца под мене
подобно на захарен, вкусен памук
снегът, най-чудесното
зимно явление,
снегът - този пролетен бъдещ капчук.