ДА ОТКРАДНЕШ ЗАЛЕЗ

Разбрах! Какво е да обичаш вятър!
Със северния да си вечно в бой!
Парче небе да скриеш във ръката...
Да не намираш в себе си покой!

Аз знам! Че залеза краде се трудно.
Оставя рани да кървят в теб.
Листата падат есенно, безшумно,
a леден пулс те вкопчва в плен.

И знам! Небето винаги е там,
дори звездите му да са изгнили.
Да можеш в него да четеш за мен...
простреляй пак илюзии лъжливи!

Оглушах! От слушане на вятър!
Разстреля се и истинската в мен.
Защото знаех вече - бях ли или не -
парче небе във  залезния ден. 

ЗА ВЕЧНО ТЪЖНАТА ЛУНА

Под звуците на плачещи тополи,
изгарящо във самота,
Небето пак очакваше онази -
вечно тъжната Луна.

А сенките покриваха земята, 
която плаче във нощта.
Мъгла обгърна с нова нежност мрака.
Към себе си го прикова.

Там някъде се чуваше и вятър,
от болка страшно подивял.
Спокойствието се разби със трясък,
светът остана онемял.

Показа се в отблясъци онази,
все тъй красивата Луна.
А езерото - капки от елмази,
отразяваше една сълза.

И ХАОСЪТ РАЖДА ЗВЕЗДА

Тихо се сливам във тъмните дебри
със самотната богиня – Нощта.
Вятър събужда камбанени кедри.
Да, такава е тя – гола тъга.

Под тътен просторът страшно трепери,
бездънен устрем на мъртви очи.
Луната вече я бяха проклели,
изворът замръзнал още мълчи.

Златен нектар зора ще налее
и пак геройски ще срещнем деня,
сякаш няма липса, а нещо грее...
И хаосът ражда нова звезда...

ЧЕРНОТО ОТИВА МИ ЗА НАЗИДАНИЕ

Теменужено разцъфвам с вятъра,
Когато демони танцуват помежду ни.
Със вълните се разбивам в пясъка
И прозвучават първите китарни струни.

Залезно сама прегръщам слънцето,
В което даже лятото ми се загуби.
Дъждовната кралица на небето
Създаде нощни и мечтани пеперуди.

Не съм отново черно-бяла снимка,
Служеща единствено за съзерцание,
Излязох  от онази приказка.
Черното отива ми за назидание.

БУРИ И ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ

Небето тъжно се усмихна
и обгърна ни със сивота.
Куршум ли, буря ли ни стигна
или просто дяволска тъга?

В небесни гробници белеят
скелети на мъртвата ни скръб.
Светкавиците ни се смеят
като носят аромат на дъжд.

Танцува и земята в ритъм.
Гробен тътен заглуши дъжда.
Земетресенията питат
имат ли с небето ни съдба.

Небето в синьо се усмихна,
ала вече властва сивота.
Куршум ли? Буря ни достигна.
Вече тихо ромоли дъжда...