ПОКАНА ЗА... ТАНЦ

Дъга е в сърцето ми спряла -
дъга от очите ти сини.
Откривам чрез тебе безкрая,
от вятъра смелост събирам.

По здрач ще застана на кея,
ще гмурна мечти във морето.
Вълните на сън ще се смеят,
когато прегръщам те с трепет.

Разнежена, топла , красива -
кръвта ми - от мед и папая, 
с бедрата на дива бразилка
по- гъвкава от кипарис…

Дъга е в сърцето ми спряла -
в очите ми пламъче лудо...
Как искам да дойдеш наяве,
до утрото с мен да танцуваш.

В СРЕДАТА НА СЪНЯ

Когато не достигат думи,
а във душата ти горчи -
наивно е да се преструваш
и глупаво е да мълчиш.

Когато есен приближава
и лятото е на сбогуване
от ден на ден осиротява
дърво от вятъра обрулено.

Започнал ли си от началото 
да подкопаваш своя мост -
със сенките на отрицанието
във края си достигнал пропаст.

Когато няма нищо друго
освен несподелена обич -
сърцето тихо се отдръпва
и се затваря в своя обръч.

Навън е тъмно и студено
след тебе тъжен дъжд вали.
Небето мръква все по-черно,
изсъхват всичките звезди.

И тежка съм във своя унес
и малка съм във самотата -
в средата на съня се спънах
до дъно стигнах на тъгата...

В ТЪМНИТЕ ОЧИ НА ЗАЛЕЗА

В покой животът си обгръщам.
Смалих се - нямам вече сили…
Омръзна ми от кръстопъти -
не искам помощ, ни разбиране.

Напразно сутрини посрещам,
когато мракът ме проклина.
Небето премаля в нозете ми
потъвам в залеза завинаги...

Напразно чаках път безкраен
и мислех ще живеем вечно ...
Не виждах гаснещите клади
във ежедневните пресечки.

Смирена учех се да стана,
със кръв белязала душата си -
сърцето ми забрави жаждата.
Разлях си огънят в блатата.

Живях в машина за убиване
в сговора хладен на търпението.
Завърших в гола недомисленост
като потръпване на времето.

Излизам от града на ангелите
меланхолична и студена ...
И пъпната си връв прерязах
като вълчица преродена.

Във сенките сега се крия -
във ехо на родилен писък.
Духът ми е косач пустинен
във тъмните гърди на липсата.

ЕМБАРГО НА ЧУВСТВАТА

Сърцето ми се зачервява 
от мозъчни дефибрилации
на раните смехът изгаря,
пияна хърка красотата.

Във предизвикани импулси
от тихи нервни съкращения
куцукат сенките на чувствата
и отминават в недоверие.

Редът на пешките напредва,
от ъглите димят топовете
и интелекта е разстрелян
с плътта на новата отрова.

За птиците е вече тясно
изплуват рибите на прилива,
Животът е отчаян крясък
преди смъртта да го отмине.

Оранжеви очи на пролет
обгръщат мамещо сънят ми -
разбуждам се и неподготвена
прегазвам цветето на утрото.

Пораждах ведра неувереност
в пространството на сетивата,
изстрадах тежестта на бремето
да се \"напасна\" със съдбата си.

Като вечерен мрак разстлах се
във процепите от започване -
през филтъра на неочакваното
пречупих песните си в проза...

ОГНЬОВЕТЕ НА СВЕЩИТЕ

Небето е разсечено.
Земята е настръхнала.
В езиците на грешните
светът е кална църква.

Гърдите на живота
са кървави разпятия -
разпръснати посоки
от впряга на съдбата.

Реалността е мръсна
нетърсено логична,
мечтите са отблъснати 
в блатата на циничното.

Заровени са тайните
с убитите светулки -
в могилата на разума
заключено е слънцето.

Смъртта мащаби няма -
въпрос на независимост.
По-страшна е от дявол
но вярна като истина.

Пияни от мълчание 
с отсъствие на човечност
изгаряме приспани 
в огньовете на свещите.