ДА НАРИСУВАШ ЛЮБОВТА

Да ми нарисуваш обичта, ще те помоля,
дали ще можеш - аз не знам,
вземи ти багрите от огъня,
душата си като платно ще дам!
Дали ще бъде тъжна есен,
която се сбогува с хиляди слънца,
или пък дива нежност,
която винаги гори кръвта!
А може би ще бъде пролет,
донесла вяра в красота,
или пък търсения полет
за ранените крила!
Но зная, ще е истинска, 
защото и душите ни обичат се

СЕГА, КОГАТО СЕБЕ СИ ТИ ДАВАМ

Ще дойда като бяла пролет
с душа от дъждове пречистена, 
ще стискам в шепи обич -
от всекиго желана, но отричана.
Ще бъда дъщеря на слънчеви лъчи, 
 с любов от вятър и жарава, 
не казвай нищо, а мълчи
сега, когато себе си ти давам!
В сърцето твое приеми ме! 
Не ме превръщай в тъжна сянка! 
Със длани две стопли ме 
и  никога не ще избягам!

ДУША ПОИСКАХ ДА СИ КУПЯ

Душа поисках да си купя!
Че моята е толкова ненужна!
Във себе си тя рани трупа!
За нищо хубаво не служи! 
А на пазара пълно беше!
Души какви ли не!
Елате! Изберете!
Хубава е ! Не менте!
Красиви бяха там душите!
С усмивки, греещи лица!
Не познаваха сълзите!
Но, о!  Безумна пустота!
Души ли!?  Или просто прах!?
Винаги се смееха, уви!
Добре че рано аз разбрах!
Изкуствени били!
От камък и от лед!
И изрисувани прилежно!
Какъв късмет!
Не бях си още взела!
А моята във ъгъла  стоеше!
И ронеше сълзи!
Ранена многократно беше!
Но чувства имаше, нали!?
"Прости!" - прошепнах тихо.
Каква глупачка бях!
Да не чувстваш нищо!
Не е ли смъртен грях!?

ЛЮБОВ, КОЯТО ДА ПРЕБЪДЕ

За тебе  искам да танцувам!
С нозе по росната трева!
И с устни влажни да рисувам
пътеките на любовта!
Дъждът да ме облива цяла!
Да тръпна аз под влюбени очи!
Тишината да е грешно бяла!
И в сърцето буря да ечи!
Косите ми да са окови,
с  тях да те пленя в нощта, 
да те накажа с вечна обич.
И да заблести сълза!
В очите твой тя да бъде!
Родена от докосване в нощта!
Любов, която да пребъде!
Не завинаги! А  и след края на света!

ПОХОТ  (Цикъл „Седемте смъртни гряха”)

О, ти, която под луната
превръщаш любовта в проказа, 
със устните приспиваш им душата
и в калта покорно лазят! 
 
 
Плътта ти - дяволска постеля, 
ухае на копнеж и зов, 
с  ръцете си ще я намеря 
под звездния покров! 
 
За имена не искам да говорим, 
робиня сладка на страстта, 
чувствата ръждиви са окови, 
смрачават твойта красота! 
 
Ела в покоите ми да покажеш
скъпа вещ дали е любовта, 
а  аз ще ти разкажа
за сладостния шепот на страстта.
 
Налей ми похот и наслада, 
и  изневяра даже предложи, 
а когато мракът пак избяга, 
светицата молитва ще мълви! 
 
О, ти, безчувствено красива, 
отдай ми се за миг в нощта! 
Безумно сладко се усмихваш!
И пада кръст  над любовта! 

ЗАВИСТ  (Цикъл „Седемте смъртни гряха)

Камите се преструват на заспали, 
преоблечени като монаси
и бие в тях едно сърце кинжално, 
кръвта е мъртвата река от завист.
 
Очи, родени от стомана, 
кървят пред белите цветя, 
змиите шепнат бавно
и те водят към калта.
 
А изгревът раздира ти лицето, 
със свойто влюбено дихание. 
О, демони, сега пищете, 
че мрак сте, другите - сияние! 

НЕ ЗАСПИВАЙ ( ЗА БОТЕВ )

Съмва се и ето  утрото кърви
като простреляна хайдушка птица.
А очите ни...са просто две очи, 
научени да гледат без да виждат.
Тъмно е . И ''сто години слепота"
по-страшна от заспалите принцеси
приспива шепотите на кръвта, 
за да убием хладно себе си.
Но ти си още буден! Не заспивай...
А ни разказвай с белия си глас-
как българин пречупен не умира
и как Родината е свята страст.
Завръщай се във звездолики нощи
и дай ни част от своята любов.

ТАЗИ НОЩ В МЕН СЕ РАЖДАТ КОНЕ…

Тази нощ съм молитва за дъжд
и се раждам в дъха на жарава.
Ще нощувам сред буйната ръж.
Луда кръв моя сън разпилява. 

Тази нощ в мен се раждат коне.
С огнен зов ще надбягам луната.
Ще се любя с безброй ветрове 
и с очи ще разстрелям зората. 

Тази нощ аз съм дива река -
самодивски играя със мрака.
Босонога и дива. Добра.
Целуни! Само ти ме дочака!