В СМИСЪЛА НА ТИШИНАТА
Докосвам те... безмълвно
те усещам...
Не искам думи, само две очи...
И да намеря път...
сама да се досещам
какво се крие в твойто "Замълчи!"
Със устни те рисувам върху въздуха
прозрачни мисли пълни с тишина...
Усещане... бездумно,
но с движение
и с ударите само на сърца.
Докосвай ме... безмълвно
ме усещай.
Не искай думи... идвам по душа...
И пътя намери,
отвъд словата...
Ти там ме разбери...
открий ме там -
във смисъла на тишината...
******
Ще дойда... за последно
или за начало...
Ще бъда по-безплътна от мъгла,
но ще съм цяла.
И само дъх ще бъде моето " Ела"...
Ще дойдеш ли? За сбогом
или за начало...
ще бъдеш ли със мен и в самотата?
Безмълвно моля се да бъдем в тишината цяло,
а не два погледа, родени в празнотата.
СЪЗДАДЕНИ...
Създадени да бъдем без начало...
без изгреви и собствени мечти...
пулсираш във сърцето полудяло,
в замръзналата тишина крещиш!
Създадени да бъдем без минути,
без залези и право на следи...
вървя в жаравата от думите нечути
руша се в тялото на паднали звезди...
Създадени да сме, но да не бъдем...
обречени на нощ, но без Луна...
Прости! Аз дръзнах да поискам...
Да се сбъднеш!
И се разбих във твоята стена!
КРЪСТЪТ И СЪРЦЕТО
В ръката си ти нося кръст,
а в другата - сърцето си,
и небе съм... и болка... и пръст...
те и двете - от обич за тебе са...
Кръстът с моята кръв е надписан,
с моето име - във вечност... за спомен,
разнолика... така съм орисана,
да издъхвам в сълзите отронени...
Ще забия аз кръста в сърцето ти,
а във гроба под него - си ти,
жив погребан... Ще виждам лицето ти -
болезнен образ на стрити мечти!
По добре да съм дишащо минало,
да не галя с мъртвешка ръка,
да те топля със тяло изстинало,
да те късам с безмерна тъга.
А сърцето ми - то на парчета е,
непобрало красиви мечти,
а душата ми днес - силуетна е,
не частица душа търсиш ти!
Не протягай към мене ръце,
не парче полумъртво ще дам,
Дано стопля те с цяло сърце,
във сърцето ти, дишащо с плам!
НА ОСТРОВА НА ОТЧАЯНИЕТО
Потъвах във прегръдка на вълни...
отчаяно се борех със морето,
забравила за всички руини,
в които бавно дишаше сърцето.
Да оцелея само! Молех за живот!
Любови... страсти... всичко бе далече,
забравени на някой морски бряг...
За мен зовеше дъното "Обречена!"
Опитвах се да победя страха,
а той пълзеше в мен до всеобхватност...
не морски шепот... на смъртта смеха
кънтеше във ушите неприятно...
Отчаяно размахвах със ръце...
със всички сили исках да изплувам...
с усещане за мъничко перце,
с което вятърът лудува...
Отпуснах се... Навярно беше краят!
В небе живях... в морето ще умра...
Навярно за душата е отворен раят,
но пред вратите му аз надали ще спра!
Така отпусната... във отчаяние,
незнайно как... но оцелях...
и сред десетки битки и страдания...
до самотен остров някак се добрах...
Островът на мойто отчаяние...
не виждам пътища... само вода...
а мисълта стопява разстоянието
до най-далечната, най-ярката звезда.
ПАЛЯ ОГЪН
Паля огън от кухи надежди,
от клаузи и типови бланки,
Пламват думи грижливо подреждани,
и на мислите скъпите рамки...
Гръмки принципи гръмко крещят
как тъй "принципно"са подпалени,
изявления празни пищят
в празнотата си, с пламък печален.
Паля огън от крехки мечти
и от истини недоизречени,
окованите чувства почти
ще изтлеят във огън обречени.
И илюзиите бързо горят,
и ги гледам почти със наслада,
будни спомени в пламък пищят
бурни страсти във огъня страдат.
Паля огън от миг неживян,
от идеи без време погубени,
хвърлям там моят зов премълчан
и мечти безвъзвратно загубени.
И се моля с надежда на вятъра
да издуха прахта от огнището
и във огън горяла душата ми,
да потъне блажено във нищото.
