ТОГАВА СЛУШАМ КУИН...

Когато оставям 
на художниците
болките...
Все вярвам:
от арки 
сенки ще ни облекат.
И в галерии
на прекъснати портрети,
жена ще усмихне слънце.
Тогава слушам Куин...
Животът 
е роден от мигове.
А в пътищата земни
всяка разпиляност
е техен белег.
Това ли казват те
или музика вали
зад залеза?
Не жадувам
отговори от лъчите.
А жарта,
заради която се прераждат. 

И...В БРАЗИЛИЯ СЪМ

И... в Бразилия съм.
За една нощ.
В хладната покана
на пристанището
има залез.
А в моето кафе -
сладост от горчивина.
На крак - ще отворя писмо,
писано в син шезлонг.
Старият адрес е променен,
а поезията се разлиства.
За една нощ.
И небето хвърля жадни факли.
Да бъдат неутолимо гаснещи.
Щрихи от моряци, 
поети и прозорци...
И в мечтанието да съмне:
далечина,
зад моите брегове.
В които съм -

НА ЕДНА ПЕВИЦА, КОЯТО Е СТИХ...

Луди ветрове
са стихнали,
от погледи на звезди,
от ветропоказатели,
и покриви с мечти...
А денят си има ореол. 
Преди нощта,
когато всички маси
са заети,
от запалените свещи - до мен,
музиката търси също ореол.
А от ръцете ми,
спомени от късни заливи:
търсят път.

ВСИЧКИ МИНУТИ В КОИТО СЪМ ПОВЯРВАЛ

В улицата на театрите
небето има бял афиш,
а часовниците си измислят срещи,
и в заетост от отблясъци,
забавят ход,
чрез липса на клепачи.
Всички минути
в които съм повярвал
са били минувачи.
В близост непознати,
от кръговрат изтрити.
И някъде оставена е,
търсещата буква.
От бял афиш,
написана след мен.
Когато съм
среднощно осветен,
в част от път... 

КОГАТО СИ ЗАТВОРЯ ЧАДЪРА В...

Когато си затворя чадъра
в онази поднебесна аерогара,
от джоба ми ще падне нота.
Облачна огърлица
на бяла стюардеса.
Позната от брега...
От изгубените ми билети,
пътищата все съвпадат.
Във въздушната вечеря
ще имам и визитка.
От жена,
избрала моя полет...
Ще бъде над Венеция,
когато улиците преливат...
В любовно синьо. 
Ще обеднея в стих.
И гълъба в площад "Сан Марко"
ще бъде моя вик...