ПОСРЕЩАНЕ

Аз връщам се отново тук (защо?!),
в този град.
Доведе ме печален влак,
доведе ме печален спомен...
***
Не зная аз, какво ли значат,
образите зад очите ми...
И дали наистина на гарата,
сред безброй очакващи лица,
и мене някой ще очаква...
***
Аз никога не се затичвам.
Но в представите си просто слизам,
оставям куфарите безнадзорни
и втурвам се напред...
***
Аз никога не се усмихвам,
но в моята мечта - смея се високо!
Аз никога не съм желала да прегъна някой...
Но в блян чудесен виждам -
в две ръце приветливи потъвам...
***
Но надава влакът вик
и пак се осъзнавам -
на тази гара пълно е с хора,
ала никой не познавам.
***
Сама ще нося куфарите тежки.
Сама ще стигна до дома.
Сама ще бъда в стаята разтурена
и само пъстрата ми котка,
ще ме гледа радостно с очи.

АНГЕЛ

Кога' засвири тихата печал
по своите струни нежна песен,
тогава виждам образът ти цял,
пред мене грее ясен и чудесен.
Кога' сълзите първи идат,
тогаз пристъпяш ти;
воплите с теб долитат
и са странно-хубави звезди.
Идеш ти тогава, призрак мой,
когато те повикам уморена,
във фини шепи носиш ми покой,
с капки дъжд целиш душата ми сломена.
Подобна на изсъхнал цвят,
на твойто рамо се превивам;
в миг светът потъва в мрак
и тебе само искам да намирам...
Но търсят пръстите-напразно;
през плътта ти бледа преминават...
На тебе, ангел, това ти е омразно -
следи от длани по лицето да остават...
Поглеждаш ме и мило се усмихваш...
И тъй потъваш в тъмнина.
Отдалече,отдалече ме обичаш
и ме пазиш с кристалната си чистота...

ТЪЖНОТО МОМИЧЕ

Тъжното момиче сякаш,
никога не е красиво;
или не по начинът,
по който би било едно щастливо.
Тъжното момиче някак бледо е,
като роса безцветна,
нежно като шепот в раковина...
Но чуват всички ОНЗИ звънък смях,
а шепота... долавят го малцина.
Тъжното момиче е винаги самО,
на цвете розово от пролет не прилича;
напомня на залутало се есенно листо...
И всички с цвете пролетно ще се закичат,
ще забравят за листото,
даже няма да го видят...
Че вехне то...
И става крехко - няма как... да го прегърнеш...
Тъжното момиче плаче вечер.
И после никой не узнава за това.
Тъжното момиче се ранява от романи с тъжен край,
макар щастливите - да не разбира...
Тъжното момиче да се крие в сенките обича,
макар в мечтите тайни - да се къпе в светлина.
То няма да пристъпи никога напред,
самотно ще стои на своя праг.
В очите му ще има дъжд и то ще знае,
че дъгата чакат всички...

ПРИКАЗКА

Нежно стъпвай по душата ми -
есенен килим е тя,
златни грейнали листа.
И на коленете ти ще легна -
да решеш с пръсти моята коса.
Не ме разкъсвай на парчета -
не съм хартия стара.
Писани под пламъка на свещ,
аз обичам да чета,
прочувствени и тайнствени слова.
В моя поглед тичат еднорози -
и все не мога да ги уловя...
Чувствам, зная -
в друго време трябваше да се родя,
друга мъдрост да позная...
По лунни и бледи лъчи
аз пристъпям,
а не по пясък ситен...
Очите си в морето ще окъпя
и ще щипе им солта...
Вдигни ме, вдигни ме над вълните!
На русалка млада чуй смеха!
И внимавай ти,
не прекалявай...
Да не скъсаме огърлицата скъпа...
Ти знаеш ли, че за мен,
Елмазеният Крал брилянти,
цяла вечер е редил?
И че първо с блестящ опал,
сърцето мое е пленил?
Не, не казвай! Замълчи...
Не казвай само,
че единствено в моите очи,
тая приказка блести...
***
И шушнат куклите, мълвят...
Там тихо в стария ми шкаф.
И шепнат страници, шумят -
редица книги,
рафт по рафт...