ПОЕЗИЯ НА ХИЛЯДИ ГОДИНИ

Поезия на хиляди години
шептяха трите градски езера,
По сивите алеи вървяха хора
кат ангели из райските градини
и махаха блажено със крила.

А там във огледалната вода
се плъзгаха красиви силуети,
запяли Андерсеновата песен
за лебеди събудили мечта
в душата на забравени поети.

По пейките мълчанието шепне
в ухото на замислил се художник
заклещил палец в старата палитра,
Една душа опънала триножник
рисуваше крила за да политне.

И там, заспал до цъфналите лилии
с угаснали прозорци, свит в тъма
един дворец от Шекспирови призраци,
О, Елсинор, къде сега е Клавдий,
Офелия и Хамлет и смъртта.

Поезия на хиляди години
шептеше днес във моята душа
със силата на вятър непрестанен,
понесъл ме из райските градини
край приказните градски езера.

10.01.2008       Копенхаген, Дания

КЪСНО Е

Когато някой, който си обичал
Си тръгне с тихи стъпки вечерта,
Тогава всичко сякаш е различно,
И болка носи, даже сутринта.
 
Кафето става още по-горчиво,
и всяка глътка почва да гори
Лъжичка спомен, бъркана грижливо
придава вкус на твойте лъжи.
 
Aз знам че утре няма да се върнеш
Палто от гордост крие любовта,
Но с него, няма как да скриеш
Потеклата по бузата сълза.
 
И тази нощ, те виждам как изчезваш.
Нима е късно вече да те спра,
Вървиш на пред, но пак назад поглеждаш
а аз те викам..викам и зова.
 
Сега е Късно. Пътят е затворен,
Назад да тръгваш по добре недей!
Бъди в деня най-светлият ми спомен
и всяка нощ..във моя сън живей!

СЛЕДИ ОТ БОЛКА

Капка кръв разреди се в сълзата,
И клепачите в миг оцвети,
И изгуби се сaма луната
в кехлибара под твойте очи.
Раменете безсилни треперят,
Ветровете без капка вина
В разпилени коси се катерят
и заравят там празни слова...
По трамвайните жици проблясък
на милиони игриви звезди,
Връз паветата приказен пясък,
твойто име бeзмълвно шепти..
Всякаш всичко загубваше смисъл
завъртянo в съдбовния струг
и животът те беше орисал
да си сам, да си ням, да си друг...
А алеята чакаше стъпки
Преброени във такт - нощен слух,
Празни пейки... парчета и кръпки
Под липите се стелеше пух...
Във очите Луната угасна,
и кръвта не остави следи...
Малко болка... и после преразказ
за любов, и за нощ и сълзи...

СЕГА И ПРЕДИ, ТИ СИ ТАЗИ!

Пълзейки във твойте очи огледалото
пазеше стотна частица от свят, 
във който очите изказват в началото,
че всъшност са имали мъничко цвят.

Не пита въпроси, което издаваше
че знаеше всичко, което не знам!
Не пита и даже с кого съм - ти знаеше
че най-вероятно съм с себе си. Сам.

И нямахме снимка, която да пази
във свойте контури пламнали очи.
И нямаше спомен, че ти беше тази,
която обичах - Сега и преди!

Стоеше и гледаше там - в огледалото
изглеждаха тъмни пак твойте очи,
А бяха безкрайно щастливи - в началото,
когато пред теб, някой с рози стои!