ДУМИ

Аз няма да измисля нови думи,
измислено е всичко преди мен.
Навярно сътворявам и римувам,
по начин мой във слово въплътен.

А Символа от Другаде извира
и съществува преди тоз куплет, 
преди дъхът ми в израза да спира, 
отвъд тревогата на всеки ред.

Вибрират мислите, в ума се вплитат
не смогвам даже да ги уловя – 
връхлитат ме внезапно и отлитат...
Безсилна съм за дълго да ги спра.

Когато овладея ги, не зная, 
аз право имам ли на тоз процес – 
така да ги оформям и извайвам.
Наистина ли станах Сътворец?

Да, мисълта във фраза е излята, 
но даже уникално да творя, 
тя пак ми е до болка днес позната 
и виждам, че повтаря се света.

Но толкова е хубаво, че има 
във Другия, във Истинския свят 
символика, почти неизразима, 
предусет за мелодия и цвят.

Дори да се повторя, ще оставя
поне една единствена следа, 
един нюанс, но пак ще го добавя 
от цялото сърце и от душа!

ПРИЗНАНИЕ

Не можах да ти се нарадвам
и дълго да присъстваш до мен.
Не ми стигна този изстрадан
допир, ни краткия трескав ден.

Не изчерпах, докрай не изпитах
обичта.... кой измисли закон,
че когато страстта се пресити,
тя угасва във нас бързешком
и че чувствата в пепел със времето
се превръщат, че стават на прах...
Да навярно така е, но Вечното
не пребъдва ли винаги в нас?
Не зависят ли Трайност и Временност
от безкрайната воля във нас?
Невъможно ли бе да премериме
свойта сила със преходността?!

Твойте ласки – не им се наситих…
А дали е така по-добре?
И нима сме сега с теб по-близки
щом преситени с обич не сме?!

Не успях да ти се нарадвам.
И не искам. Ти пак си във мен.
Вярвам аз - след дългото страдане
ни очаква Безкраен ден!

ПЕСЕН ЗА МЪДРОСТТА

Жадно търсех в мъдри книги 
истини за същността.
Притчи, повести попивах 
за човешката душа.

И разбрах на думи всичко, 
овладях проповедта.
Знанието ме повдигна
и пораснах, полетях!

Мислех – време е да стигна
Храм, далеч от глупостта...
А неволно в мен повдигнах
само взискателността.

Всяка – знам – претенциозност 
ме отделя от Духа, 
а претрупаната сложност 
храни мойта суета.

Сигурно съм днес невежа – 
тичам, гоня Мъдростта, 
а не мога аз изглежда 
да почина, да поспра.

Може би нетърпелива, 
неспокойна съм, уви, 
и дерзая как да стигна 
в мен незримите лъчи.

Ако само се отпусна 
и забравя за целта,
всички възгледи напусна... – 
ще ми стигне Радостта.

Ще ми стигне тази песен 
днес отронена на глас.
Много книги май прочетох,
не прелистих свойта аз... 

ПЪТЕКА

Всяка стъпка правя с усилие, 
но така само знам, че вървя.
Ако тичам дали има смисъл... 
И кого да надбягвам все пак?!

Ето, стъпките крача ги бавно
и усещам отвътре - докрай, 
как всяка една с мъка правя,
но … полека набирам кураж.

Аз напипвам посоки различни, 
към противни дори се стремя
и опитвам чрез свойте инстинкти 
от объркване да се спася.

А понякога просто проглеждам -
за минута, за кратък момент -
и Хармонията ме извежда
на Пътека една, вътре в мен.

Таз Пътека в едно концентрира
всички пътища, влизащи в мен.
А от нея безкрайно извират
други линии в новия ден.

И посоките всички поемам
или нито една от тях – 
но това вече няма значение – 
знам, на точното място съм аз.