МОМИЧЕТО
Облечена съм в нежна пяна
от разбита морска вълна,
една такава...пухкава и бяла,
стои добре на лунна светлина!
Коралови пантофки съм обула
(дано не паднат някъде в нощта),
не искам някой да намери
приказката ми вълшебна сутринта!
На шията ми наниза от перли
една красива мида ми дари,
а водни кончета ми правят
в комплект прекрасни обици!
Косите ми са грейнали и дълги
преплетени със синя светлина,
назаем взех невиждана коронка
от невероятна морска звезда!
Една приятелка Русалка ме извика,
поседнахме на близката скала...
Извади малка бисерна кутийка
и ме гримира-цяла засиях!
В очите ми блестят безброй светулки,
те отразяват моята душа...
Сърцето ми-смарагдов камък тежък,
пак бие учестено във нощта!
Готова съм! Един делфин ме чака...
Със вълните морски полетях!
Очакваш ли ме? Аз съм там, отново!
Момичето! Но не от твоя свят!
ПРОСТО ТИ...
Очите ти, прозрачно сини
ме отвеждат дълбоко в душата ти...
Прозира! Ефирно различна.
Понякога весела, жива и бляскава,
а друг път замислена, някак си тъжна...
Усмихната – така си красива!
Събуждаща летни копнежи,
чаровна и адски привличаща,
рисуваща цветни валежи...
Не, не от дъжд, а от цъфнали люляци
и от бриза на южния вятър...
От облаците - нежни и пухкави
и от еуфория - като в летен театър...
Бродираш...Не с конец и игла,
а с душата си дъгата извайваш.
Цвят по цвят я редиш, а пък Слънцето
ти помага със снопчета блясък.
Остани си такава! Приказна!
Като свещ с аромат на канела...
Романтична...и в светлина окъпана!
Просто ТИ – късче нежна дантела!
НЕ ПОРАСТНАХ, МАМО
Ти помниш ли онези летни дни,
ваканции във цветните мозайки?
Горещо лято, с детските игри
и тебеширени рисунки по асвалта...
А помниш ли лазурен морски бряг?
За пясъчните замъци аз плачех...
Издигах ги, а всеки следващ, нов,
вълната неуморно го отнасяше!
Ти помниш ли горещите лъчи,
изсипани във сламата на бали?
И баба как ни гонеше... Нали
в играта си я бяхме разпиляли!
Ти помниш ли и първият ми ден
с учебен звън и раница голяма?
Когато уморена бях до теб
и пишех моите първи букви, мамо!
Ти помниш ли как пеех песента
на славея във утрото засмяно?
И пляскахте ми всички у дома,
аз се покланях до пианото голямо!
А помниш ли ти първата ми среща,
с момчето от съседния квартал?
Как любопитно от балкона ме поглеждаше
и мислеше, че аз не съм видяла?
За първата целувка ти разказвах...
За трепет нов във моето сърце!
А ти наум си мислеше усмихната,
дали пораснало е твоето дете?
А помниш ли сълзите си в очите,
на моят сватбен ден блестящ?
Как нежно ти ми галеше косите
и болката превръщаше в копнеж!
И днес те питам, помниш ли детето,
със рокличката цветна на луни?
То същото си е! И днес в полето
пак гони своите мечти!
Пак литва с вятъра в нощта,
пак уморено е на твоето рамо!
Пак я усмихват детски хвърчила!
Ех, така и непорастнах, мамо!
БЯЛА ПРИКАЗКА
Коси от злато, блеснали и дълги
със цвете нежно, вплетено във тях...
С очи брилянти-весели светулки,
усмивка с непринуден детски чар...!
Красива рокля в пеперуден блясък,
в ръцете снопче-смесен цветен прах...
Една жена ме гледаше отсреща!
Погледнах я! Май себе си съзрях!
Готова бях! Прегърнала небето!
Земята чуваше сърцето как тупти...
Лъчите слънчеви в очите ти блестяха,
пред мен във ален пламък беше ти!
Докосна ме, усмихна се и тръгнах!
Камбанен звън! Два гълъба видях!
Тълпи, цветя, усмивки, поздравления...
И пак се питам - аз ли бях?
Две свещи! Огнен пламък свети...
Наздравица! Горчиво! АЗ и ТИ...
И пред огъня вълшебен, нежен,
свещената целувка ми дари!
ЩЕ МИ ОТКЛЮЧИШ ЛИ?
Ще събера букет от звезди,
ще измия лицето си с нежност,
ще облека морска пяна в зори,
ще си сложа бижута от свежест!
Ще ми отключиш ли млечния път?
Аз по друг път не мога да бродя,
а този води точно до теб...
И до твоето рамо самотно!
Ще застана пред теб разтуптяна,
във очите ще свети Луната...
Прочети там моето послание,
аз го нося за теб, от Земята...
Във сърцето си нося любов!
Да нахраня душата ти млада!
Колко рано живота суров
те отне от мен без пощада!
Но стоя сама пред небето
със увяхнал букет от звезди...
Не отключваш! А в мене сърцето
все за теб тупти ли, тупти...
