ЩЕ ПОКЪЛНА КОГАТО СЕ ВЪРНЕШ...

Толкова много късно,
отчайващо късно
намерен...
Колко пъти
ще те изгубя,
преди да отпием очи.
Нека живите сокове в теб
да откъсна със устни,
ще ги посея, дълбоко,
там, където живота мълчи.
Моя пламнала радост,
моя тиха, отминала мъка,
мое сладко безумие,
стихнал в очите ми сън..
Днес е ден за тъга,
днес е нашия миг
на разлъка,
избуяла в събудена,
дълго незряща река.
Тук ще бъда...ще пазя
мечтаните кълнове,
ще дочакам звездите
да потънат в поредния ден.
И тогава ще имам,
ще имам отново очите...
Щом зората разцъфне...
и тихо пристъпиш към мен.

ЕЛА В БЕЗКРАЙНАТА МИ САМОТА

Ела в безкрайната ми самота.
До пълнотата и
преливах от пенливост,
кипяща в аромати и ухания,
разлистена под устни сънни,
погледи, желание,
поглъщане на разтояния
реалност или сън...
Запазих се за теб -
сълза отронена свенливост.
Душата ми е звън, когато те копнея. 
Ела в безмерната ми самота...
Не искам вечност  и не искам
изцеление.
Живея те.

ОТДАВАНЕ

Роса от сол
и аромат на въглени.
Отдаване. До безпределност.
Малко свян. 

И онзи покрив на мансарда,
стъкления.
И завалелия през него блян...
Навън скимтеж на котараци
в мрака
подгонили очите си
с преглъщане.
Разбити релси. Никого
не чакат.
Погубен скитник пее
за завръщане.
Душата ми - бездомница
пристъпва
като крадец, към твоите
покои.
Посягам. И изплъзва се.
Препъва.
А беше моя...беше
само моя...

ПЪЛНИ МЕ, ДО ПРЕЛИВАНЕ

Откраднат трепет - утре ще е светло.
За малко си до мен, а бе - "завинаги".
Събирам вдишвания, скривам ги.
Заветно.
Ще се науча сигурно, да имам.
И мен са ми раздали прощъпулник.
А стъпките едва започват пътя.
Покръства любовта, най-горе,
в стръмника.
Под него - неуспелите се къпят.
Живота е вода.
Извира буйно...
Потъват сетивата на страхливите.
До извора светлее златно руно
а се окичват с него само живите...
А жадна бях...
отпивах до насита,
от менците, калени до стомана.
Сега от шепи ред е, да опитам.
Сама...
/а толкова е трудно да остана/
защото нямам устни
нямам пръсти...
...за теб са и по теб са.
С тях... разливам.
Остава Граала в сърцето.
Там те кръстих.
 
Понякога ми липсваш...
чак до свиване.

ДУЕЛ

Изпити до сухо
очите ми търсят
над сенките синьо стъкло
потъвам до гърч
в последната глътка
самотно
горещо
мерло
по устните стенат
слова бездиханни
/полепнала диря лямур/
безпаметно нежни
безумно уханни...
сърцето ми - скрито в кобур
пулсира до спусъка
ледна стомана
целувка извира с искрата
не бе равностоен дуел
изостанах...
когато скъси тетивата
и малката бяла стрела
ме застигна...
стопи ме в копнежния блясък..
сега се събирам -
до топче метал
а в дулото рони се пясък
застъргал в сърцето
след късния улов
на кея...
не помнят рибарите
как тихо се молех
да стигна до нея...
онази...
безмилостна
стара
и огнена
бясна
и тиха...
прекрасна
мечтана
желана
любов... 

Отиде си.
Бе за последно.
Бе кратко.
Но бе /още знам.../
благослов...

ОТ БОГ СИ МИ

Дал ми е да те имам
пълноводен поток -
плиснал руйни води в бреговете ми, влял се в очите ми
китна обич разлистил по жадните стръкове сухи
напоена земя да съм
/класят в дланта ти зорите ми/
и по кървави залези да прилюляваме мъките.
Тихо да ми е вейне ли сянка в косите ми
дал ми е теб,
да ме пееш с очите на птиците,
де ме поде, заборави живота - по друмите
да си ми вятъра, аз да съм воденицата.
Да си ми дирята дал ми е
и кръстовния камък,
де поседна кога ме зароси уморна потеря
силна десница, да ме подпира по заник,
топла погача, юва си ми, и постеля.
Дал ми е.
И душа ми да пее по рано
/пръсти ми решат на изпровод вежди ти тъмни,
китка по святост плетат да закича страница/
вечерно тихо до мене да се завърнеш. 

Дал ми е да те имам - молитва съм, зрея,
с тебе и Него да сещам. Сърце ми да пее.