РОЯЛ СЪМ И НЕ СЪМ

Клавишите в душата ми 
раздрани са от чувстване
на теб…
и хладното ти неприсъствие…
Защо избяга 
без да искаш връщане,
ме пита уморена самота 
от лудото ти търсене…
Тъй дълго свири в мене
твоето безчувствие,
отнесено, безсмислено объркване,
усещане за влюбване,
но за мен бе повече побъркване…
Роял съм и не съм…
ту бяла съм, ту черен абанос,
свири с любов или убий ме
с мъжката си мощ…
Симфонии от обич пазя в себе си…
Да свиря ли?
Ще продължа…
Ще спра, когато секнат в мене силите…
Роял съм и не съм…

ЗАВАЛЯ

А ти изгря…
И сякаш бръшлян,
обгърна ме като топъл юрган…
С пронизителен вик 
връхлетя Любовта…
С крила белоснежни 
се изви над града
като гълъб красив и небрежен…
И запя…
Заваля…
Забумтя в мен кръвта…
И ето сега, че пристъпвам и аз…
Тиха, на пръсти до тебе,
да прегърна от обич онази душа,
дето топли сърцето във мене…
Като гледам това и не мога да спра
пороя от радост в очите,
притихвам до теб,
кротко свела глава 
и всичко крещи, че до мен си…
И запя…
Заваля…
Забумтя в мен кръвта…
Сякаш истина бе, ала сухо е вън…
Значи сънувах те пак…
… за пореден път…
И всичко замря…
Заваля…

ЗАБРАВИХ ДАЖЕ КАК ЦЕЛУВАТ РИМИТЕ

Запуших порите на слънцето с тъгата си…
Забравих даже как целуват римите…
Замръзна и душата ми…
Откъснаха се струните…
Изгасна топлата камина на сърцето ми…
Заспа онази радост чакана…
не викана по име, ала търсена…
Заспа…
Унесе се в мечтания…
Остави ме да търся щастието… сама…
Пустини викат ме…
Навярно чакат дъжд…
И вътре в себе си 
аз споря за този път към тях…
Реших се все пак…
Пътувам с нощния хлад…
Дочувам някой как се моли... 
Душата ми…
е бебе…
Май обич проси…
Но защо ли?
Забравих даже как целуват римите…

ТОГАВА КОГАТО

Когато…
тиха е луната,
обвита с черна пелена
и шумно те обичам 
като рана…
Когато...
гола е без теб душата,
а прегръдката на розите 
е с тръни…
Когато…
и топлата постеля
се усеща хладна…
и морето заличи
последните дълбоки стъпки…
Тогава ще усетя празнотата
от лудото докосване на устни…
Тогава ще пресъхнат езерата,
гората ще изсъхне,
денят ми ще помръкне…
Тогава знам -
и мене вече ще ме няма…
Когато вятърът
безсрамно разнесе душата ти…
тогава ще те чакам,
дори далеч да си…
тогава ще  усещам сетивата ти…
ще те обичам силно,
както обичах и сълзите ти…
Тогава, когато ще съм твоя…
ще съм  цяла,
ще съм истинска…
Тогава, когато е така…
… дано намериш ме сред листите…

ВСЕ КЪМ ТЕБЕ

Все долу бях
и все се кълнях,
как ще забравя 
тази бездънна яма…
наричана сърцето ти…
И все падах на колене,
и все твоя бях…
Все виках след тебе
в среднощния хлад
и още те търся през време
…мъгливо…
…лъжливо…
за обичане…
или за себеотричане…
Боли ме от мене, 
даже при вдишване
и всеки дъх е трън,
а по гърба -
тръпки и
…бяс, че бях
и пак съм
забързана към тебе
в нежен сън…
Все за тебе мечтах,
все изгубена бях 
в тунела от грях…
Като писмо в бутилка се носех,
не спрях,
а вълните не бяха ми близки,
разбрах…
И колко пъти връщах се към тебе…
Връщах тебе…
Но защо за миг не спрях?!
Може би защото беше в мене…
Беше…
Дишах…
И живях….