ЕЛЕГИЯ

Любовта е силата на божественото в нас
Да помня гърчейки душата,
във тъжни форми да кривя сърцето,
да се взирам празно във следата,
останала след теб в морето
от леките, но сребърни сълзи.
Да считам истината за измама,
да правя още мехурчета-мечти.
Да прегръщам болката засмяна
в копнежа си от пепелта да пламне огън.
Да търся в блясъка небе и Бог,
в очите черни да потъвам,
да пиша с воля на чувствата пролог,
да искам всяка нощ да те сънувам.
Да излизам без чадър в дъжда,
и суха да е пак устата,
но всичко в мен да шепне за надежда
и с гордост да поглеждам самотата.
Да карам всички да мълчат,
жадувайки да чуя твоя глас,
за всяка друга песен да съм глуха,
звука на тишината само да слушам във захлас.
И в постоянни опити да скрия себе си,
да се усмихвам често, но с горчивина,
да тъна в моя, действителна лъжа,
но да се хващам винаги за сламката на любовта.


Няма сила, способна да ме спре
и да се задушавам от плач, ще издържа,
и колкото и да е мъчен пътят -
сама избрах го и ще продължа.
Ще те докосна...

ПРИЯТЕЛ

Приятел сладко те наричам,
лишен от всяка сложност,
и няма нужда да се вричам - 
доверието е без условност.
 
Знам, веднъж не ме нарани,
но дори обида зима да посee,
пролетният вятър ще ни разтопи 
и в миг горчилката ще изветрee.
 
И винаги умислено ме гледаш,
даже когато нехайно бърборя,
сърцето на криле поемаш, 
и валят мечти над всяка неволя.
 
И често плача неразбрана,
как досега не ми се подигра,
а в пухкав отговор засмяна
ме гушваш топло в твойта душа...

 Повярвай, няма чувство, няма дъх,
щом внезапно в тъмнина притихнеш,
разрушавам, роня се от всеки връх,
докато не се изправиш и не се усмихнеш.
 
Прекрасен свят - и двамата сме тук!
И макар да съм далече сега,
помни, че на всички сметки напук,
безплатна за теб е мойта душа.

МАМО, НЕ МОГА ДА ЗАСПЯ
 
Мамо, пак не мога да заспя,
ноща смени името ми с Тишина 
и през сълзи се взирам и търся
твоя глас в тази чужда земя.

Завих се с топли спомени,
но някак времето ме разболя,
усмивките застиват изкривени 
и нямам сили да се върна у дома.

Далечината ми едва тупти - 
страх, че ме няма в твоята душа 
и снимката ти укорно шепти,
че съм птица без песен и без крила.

Но вярвай, ако само ме повикаш,
дъхът ти ще постели приспивна синева,
прегръдката ти бавно ще ме изгори 
и ще полети 'обичам те' от пепелта.

ЖАРКО ЩЕ ОСТАНА...
 
Вечерта вдишва орхидейна самота,
нежно разлистена в поглед на поет,
обличаш дъха в целувка от сълза
и отразяваш слетия ни силует...
Улици се прегръщат под дъжда,
възхитено надничат прозорци
и пламват в свенлива красота,
коли, шеметни чародейци,
пръскат вятър с късчета луна,
тишината ухае на съблазън,
гласа ти страстно взривява смеха,
очите потъват в боязън,
хищни, пламтящи цветове 
и слепи тичаме, душа във душа...
Поезията е покана
жарко да прелъстяваш,
небето разлива мигове...
жадна съм  и пияна,
и пак ме потопяваш, 
и пишеш, за да остана...
Любовта ражда две тела,
болката сънува чудеса...
ще остана,
ще остана 
и след смъртта...