ИМПУЛС ЗА СВОБОДА

Няма ме... живея с чуждо име
а моето се губи в нечий стон...
Дали животът кален хиподрум е,
по който всеки язди своя кон?

Някои развяли дръзко грива,
други в тръс се влачат все напред
и се мачкат, и се блъскат, и зариват
във калта – и няма чест, и няма ред...

А моят кон останал там отзад е -
замислено си крачи и мълчи.
Съзтезанието започва да омръзва,
поводът му стърже и горчи...

Иска пак да бяга из горите
С импулса - онзи миг на свобода,
самодиви да му пеят на открито,
да забрави... да почувства любовта...

Да се скрие под дърветата на сянка,
летен вятър да го буди сутринта,
а цветята, освежени в лека дрямка,
да изплитат тънки нишки от роса.

И по нея гордо конят ми да бяга, 
сливащ с ветровете гъста грива,
Сърцето със любов и дух да впряга
За да трепка – изморено, но щастливо...

ДОЧАКАЙ МЕ!

Когато любовта ни онемее,
намерила подслон при ветровете.
Когато и мечтата заживее
свободна във шума на бреговете.

Когато нещо истинско премине,
дошло да преобърне световете,
а после с тихи стъпки пак отмине
към топлия нюанс на цветовете.
 
Когато се разминем... и докоснем
някъде... в изчезнала вселена.
Ще те обичам.. няма да е късно.
Моля те!... Дочакай ме!... Простена.

ПРОШКА

Всички ми простиха... даже Господ.
Искам да престана да руша.
В грешката разбрах се – аз любов съм.
Остана ми... сама да си простя.
 
Но ако съм любов, то няма грижи.
Значи съм и вяра – ще простя.
Ще вдигна всички паднали копнежи
Ще искам... да си върна радостта.
 
Ако съм любов, съм и надежда
в по-доброто „утре”... и в „преди”.
Цветята си с усмивка ще отглеждам.
От допира ми няма да боли.
 
Ако съм любов, ще имам сила.
Щом съм силна, значи ще летя.
Крилата си във пропаст бях открила -  
Излязох... и летейки... ще простя.

ПУСТИНЯ БЕЗ ВЯТЪР

Сънувах те... знаеш ли?
Написа „Обичам те” 
на картон от листа
И го скри във душата ми...
Поисках те... знаеш ли?
Както те исках, 
когато вината ме спря
И разчупи луната ни....
Помолих се.... знаеш ли?
Да забравя, 
че още те имам,
скътан в очите ми...
Разлистих те... знаеш ли?
И скъсах 
крилатите рими
Превзели косите ми...
Показа ме.... знаеш ли?
Отвори 
забравени стаи,
вековно заключени...
Разказа ме... знаеш ли?
Следите в дъжда 
ти оставих
и ти ги научи...
Намерих те... знаеш ли?
Скрит сред море 
безразличие -
търсеше истини...
Отдадох се... знаеш ли?
Забравих за дълг 
и приличие
Обичах... наистина....
Запазих те... знаеш ли?
В мистичната вяра... 
В родена 
от нищо вселена...
Къде си... не знаеш ли?
Без теб съм 
пустиня без вятър -
вечно
опразнена 
сцена...

ПРЕЧУПЕНО ПРЕЗ МЕН

Намерих се, когато се изгубих.
Изправих се - дори не знам защо.
Начупих се... вината си изкупих.
Сега съм тук - избелено платно...
Раних се... но научих да лекувам.
Избягах – но се върнах у дома.
Простих се... с наивните илюзии.
И истината купих.... със лъжа.
Да пиша... За какво? За да ме сричат?
Нима не си усещал мислите преди?
Изтърканите фрази не предричат -
Думите летят... светът боли.
Отрекох се от слънце – за да дишам.
Пустинята е просто тишина.
Там стъпките ти бегли ще напишат
Разказа на моята душа... 

ОТКЛЮЧЕНА

Отключи ме и взе ключа.
Остави ме... отворена.
Когато заваля дъжда - 
извиках те... съборена.

Отключи си и влезе в мен -
не исках... да те имам.
Ограбваше ме ден след ден,
пролет... лято... есен... зима...

Покълна в мен - дърво без плод,
да те изкореня - не мога.
Срастна с всеки път и свод - 
късах те... до изнемога.

Моля те... ела... без страх...

Или върни ключа на място!
И нека всичко тъне в прах. 
И нека пак да ми е тясно.

АЗ СЪМ...

Не ме гледай – аз не съм красива!
Не мога да те стопля със очи!
Знаеш, че съм мъничко ленива 
и се дразня... от преструвки и лъжи.

Не ме питай – нямам отговор за нищо!
Само питанки са в моята глава.
Сърцето си бих хвърлила в огнище,
за да скърша всяка дебнеща вина.

Не ме искай – какво ли ще ти дам?
Две ръце, прегръщащи те тихо,
Една душа горяща в сетен плам
болката на мъртвите си стихи...

Не ме чакай – аз съм вечното начало,
очакващо да види своя край...
Ще те направя на лика си огледало,
ще изгубя теб във себе си докрай...

Не ме моли – аз няма да се върна,
не съществувам, нима не го разбра?
Бях семе вяра – с мисъл го загърна 
Но в сърцето никога не го побра...

Не ме обичай – аз съм само бегъл спомен,
Нежен бриз, затихващ във нощта...
Аз съм просто... забравена отломка
от утрешното вчера на деня.