ЛУНАТА И АЗ

И  този  автобус  замина, 
направо  даже  сякаш  отлетя  
за  светлината  исках  да  се  хвана,  
но  тя  ми  се  изплъзна  и  сега, 
на  спирката  самотна,  тъмна  
забравена  във  нищото  стоя.

Луната  само  свети    ми  студено,  
протяга  сребърните  си  лъчи  
и  тя  се  чуди  тъжно  като  мене  
и  също  изоставено  мълчи. 

Една  жена  луна  на  рамото  си  носи,  
една  луна  във  синьо  потъмнява  
една  жена  преглъща  хиляди  въпроси,
една  луна  с  тъга   нощта  огрява. 

ОБЕЩАВАМ ТИ

В съня си от омраза те ударих , 
събудих се и вече не заспах 
и синята зора по ранобудие преварих
и после дълго мислих , 
ала не разбрах .

Защо лежим така , като далечни хора , 
със гняв обърнали си гръб ?
под сенчестия дъб намерили отмора , 
неизвървели още своя път ?

Нима сме вече безразлични 
към ласки, към любов , мечти ?
погледнати отвън сме може би комични ,
но тази мисъл дълго будна ме държи . 

Не се предавам , няма да го бъде , 
ще драпам с нокти , с думи , със дела 
ще се опитам пак да се превърна 
в това , което скоро съм била . 
Пак умна , пак красива , пак изящна 
не уморена сива ....... винаги до теб , 
със поглед обещаващо прекрасен , 
с излъчване на златна пита мед .

ВИНОВНА БЯХ

Признавам всички мои страхове , 
от нелюбов и строги думи 
от камъни , затиснали небе 
от пропастите помежду ни .

Признавам всички мои бесове , 
кинжали остри във души забити 
отровни мисли , пълнещи сърце 
горчиви чаши все докрай изпити . 

Обичам всичко , дето е било ,
а лошото без колебание прощавам 
не мога във душата си да нося зло ,
оттука само аз минавам . . . 

НАЙ-ТРУДНИЯ СТИХ

Неволно , лошо нараних приятел , 
прободох го опасно във гърба , 
от мен едва ли бе очаквал ,
така жестоко да го предада .


Сънят с охота ме напусна , 
а нощите разтеглих до безкрай , 
приятелството трудно се отдава , 
отказвам да те няма , знай !

Отново днес ще ровя във душата си , 
и лошото отрязвам със замах , 
щастлива съм единствено с приятели , 
смутена съм , когато съм без тях .

А ти , аз знам умееш да прощаваш ,
макар , че нещо се обърна в теб ,
аз моята вселена чувства ти подавам , 
върни ми жеста , заслужавам . . . 

ИЛЮЗИЯ

Една едничка снимка ми остана , 
но бил е апарата развален , 
и винаги , когато я погледна , 
не виждам никого до мен .

Там аз - усмихнато щастлива , 
загледана мечтателно напред , 
не съм усетила наивно , 
че нещо никак не е в ред . 

Ти липсваш , никакъв те няма 
и виждам само своя лик , 
закрива сянка тъмносиня , 
измисления и несбъднат миг .