НЕСПИРЕН КРЪГОВРАТ

Един живот -
                 неспирен кръговрат...

А беше пролет!

С първото докосване
                            и първи трепет
на покълнала любов!
Магията на плахото ни вричане,
дарено с непорочен благослов!

После... жарко лято!

С лъчи от страст
                изгарящо телата ни!
Пред тази грешница - Луна
в едно се сливаха сърцата ни,
с пронизващ зов "Ела, ела..."

И неусетно... есен!

Била уж златна 
            кат нестихващ листопад!
Затуй ли, вятърът отвя мечтите,
изгуби ги по пътя си... назад!
Дръж Вихре, бягството на дните!

Не бързай!... Зима!

Среброкоса и студена...
                             Не ме гледай!
Поне за мъничко поспри!!!
Не протягай ръката си ледена!
Сълзи ли!? Не! Навън пак вали!

Един живот -
                    неспирен кръговрат...

ДОМ СРЕД ЗВЕЗДИТЕ

Сътворих за тебе дом
високо горе
       там, във висините.
Звездното небе
                       ни е подслон,
Луната - 
        люлка за мечтите.
Перце от ангел
                         за милувка,
дяволско копито 
                             за екстаз.
Оркестър 
          влюбени щурчета
опъват струните
                                 в захлас.
В огнището
   от сгушени светулки
къкри биле
        тайнствен елексир
(омайниче и незабравка
                                 за кадем
ще сложа най-подир)
Жар птица
      пламъка подклажда
на тази
        дълго чакана любов.
Орисница прошепва
                                   клетва:
До мен да си
       със всеки изгрев нов,
зареян в синевата му
                             безкрайна
името ми да мълвиш...

Едно забравих
                        да попитам,
дали умееш...
                          да летиш!?

РАЗБИХ КЛЮЧАЛКАТА  НА  ТВОЯ  РАЙ...

От лирата на ангели не се омаях.
Райското дърво направих сал.
За да поемем с тебе към безкрая...

Вълна завързах с възел на моряк.
Изхлузих се от кожа на сирена.
Към тебе вечно търся своя бряг...

По гръмотевиците стъпвах боса.
Дъга рисувах в бяла тишина.
Миг от вечността за тебе нося...

Обяздих поривисто буйния Пегас.
От косите си оплетох стреме.
Теб да обладая с дива страст...

Змията приютих дълбоко в пазва.
Опих я с лудо биле на плътта.
За да мога тебе да опазя...

ПРИКАЗЕН (БЕЗ)КРАЙ

 " Сън сънувах, моя обич...”

 Хвана топло ръката ми... 
И прошепна... Тихо! Ела...
Да не будим... Заспал е... 
(друг път дебне в гората)
злият Демон на тази тъма...
Поведе ме...Стъпвахме леко
по стръмни и остри била...
Да търсиме с тебе пътека
към извор със жива  вода...
(Чудо или лек да бъде?! Зов...
на една изстрадана любов)
Извиха се трънни върхари...
Боси ...  Нозете ни горяха..
С капки кръв земята се опари,
в стъпките ни макове цъфтяха...
Преливащи в очите ни сияния
по лунни камъни блестяха ...
Нямаше я болката... и разстояния
пред погледа ни влюбен се топяха.
Омаяна съзрях далечен замък,
но... хлъзнах се от лепкавия мъх...
Политнах... (изтрополи камък)
Уплашено се сгуших и без дъх
притихнах в топлите ти длани.
Живителна ли глътка бе това,
или порив нов за любовта ни!?... 
Гръм съдбовен разтърси небето...
Демон завилня със пълна мощ...

Събудих се... (Полюшна се пердето)

Но скрих те вътре... в мен... 
                                До следващата нощ...

ПРОБУДЕНО ОЗАРЕНИЕ
  на Истинския до мен...
 
Не искам...
окичила нечий ревер да съм роза,
(вече не боде, с изфинен аромат)
Знай! Дивия мак в кръвта си нося...
Вдишат ли ме... ставам опиат.
 
Не искам...
да съм кръстопът на чувства...
(За Дявола съм кръст, от Бога моля път)
Да пръскаш фалш в живота е изкуство...
Но цял живот до мен е истински мъжът.
 
Не искам...
да съм връх опрял се във простора...
(Не градя канари от омайни лъжи)
До себе си имам здрава опора.
Думата му като камък тежи.
 
Не искам...
любовта на полъх и стихия...
(От огнената страст остава пепелище)
Горя от обичта му – тихата магия,
топлината в нашето огнище.
 
Не искам...
за никой да съм цяла Вселена...
(така разпиляна душата мълчи)
Стига ми, че съм ярката звездица,
в едни верни и обичащи очи.
 
Не искам...
Да ме чувстват от далечни разстояния...
(пълзящи люде влачат кални обуща)
Любовта е до мен! Един път чертае...
Назад никога не се обръщам!
 
Не искам...
Да съм люта клетва, нито прошка свята...
(Прощава само Бог!... Там, горе - Ад и Рай) 
В мир със себе си живея... на Земята...
В красива приказка... Без край...

ПРОСТИ... МОЯ ДУША

Прости, моя Душа!
Макове в трънен венец!
Светлина! Молещи пръсти!
Усмивката на Младенец!
Клада! Голгота! Кръст!

Прости, моя Душа!
Като блюдо раздавах те.
Докрай! До сетния залък.
(Душата прошепна едва)
„Но никога не ме предаде, 
като онзи Юда жалък!”

Прости, моя Душа!
С кал прокобна опръсквана,
вина и мъст омесени в едно.
(Душата тихичко въздъхна)
„Вплела сламки от косите ти
лястовичката си сви гнездо”

Прости, моя Душа!
Замеряна с камъни! Към бездна,
политайки… Как оцеля!?
„Възкръснах! В гранитна скала
Там! Погален от Слънцето,
нежен еделвайс нацъфтя.”

Прости, моя Душа!
Дори не смогвам да кърпя 
до болка стаените рани…
(Стон от сълза се отрони)
„Отдавна! Простих!...
Прераждам се! Извезана в стих!”

ЗАКЛЮЧЕНИ ВЪПРОСИ

Толкова много излишни въпроси
трупат се ден подир ден.
Тук или там си!? С кого си?
Отговор чакаш от мен!

А аз съм тук, и там, и навсякъде!
От доста време! Как не разбра!?
Под ключ съм, а душата крилата е,
в рамки не можеш ти я побра!

Тук съм – обсебващо стара,
доволно преситена, мъдра жена.
Там съм –  момичето гонещо вятъра,
по мокрия пясък, с разпиляна коса!

Тук съм! – Окован е духът ми
с тежки вериги от суета.
Там ли съм!? –  Вилнее грехът ми,
пречистен влудява света!

На толкова често ненужни въпроси,
не чакай отговор с дъх притаен!
Хвърли ключа в краката ми боси!
Пази и обичай момичето в мен!

ВИК В МОЛИТВА

Моля те,
не открехвай сърцето ми...
живи въглени скрити са там!
Изпепелена обич мъждукащо свети,
догаряща тихо, без плам.

Моля те,
не нахлувай в мислите ми...
не събуждай дявола в мен!
Знам, нелепо стои в оковите,
примирено държа го в плен.

Моля те,
не обсебвай душата ми...
стене в пъклената самота!
Но виж, само тя ми остана,
една гола, но горда душа.

Моля те...
но ти никога не чуваш молбите ми!
Защо ли да го сториш точно днес!?
Искам...погуби' живота ми...
Не чакай... Чу ли!? Отвори и влез...

ВИЖ... ПАДАЩА ЗВЕЗДА

на теб...

При мен ела! По лунната пътека,
към звезден водопад от светлина.
Не буди с въздишката си лека
задрямалата нощна тишина!


Ела! Чакам те! Пречистена
в една сълза от утринна роса!
Пристъпвам плаха и омаяна
от тая дивна нощ на чудеса!


Изпепели ме –  и тяло, и душа!
Да се превърнем в звезден прах!
И нека тази нощ е само наша,
пленена от бленувания грях!


Усмихваш се! Сън дали не е?
Нима се сънува как падат звезди?!
Погледни към това вълшебно небе!
Пожела ли си нещо... и ти!?

ТИ... ПОМНИШ ЛИ?!...

Започнахме със теб една игра,
завързахме очите си със кърпа...
(И Съдбата тъй ни завъртя...
конците на Живота взе да дърпа)
 
Мрак ненаситно зората  преглъща...
Дай знак! Къде е посоката? Ето...
А тишината безмълвно отвръща:
“Следвайте... ударите на сърцето!”
 
Тръгнахме към залез на страстта,
мислите  си сливахме с безкрая...
Търсехме се... Там, във Вечността...
(Да!  В тебе... аз ще се  позная!...)
 
В слепия зов при всяко докосване,
опиващо дъха със звезден прах...
В огнената примка на телата ни,
невидимо се любихме... във грях... 
 
Но кърпата падна!  В миг... Светлина...
Прогледнах!... Себе си в теб не познах!
На дребни парченца  се пръсна Света...
Подреди ли ги вече!? Аз... Пак не успях!...
 
Тишината в почуда...  И с болка гадае...
“Нима не знаехте, че сляпа любовта е!?”...